Джеймс Патерсън - Когато дойде паякът

При тази мисъл на устните му цъфна усмивка. Разбира се, прочутите Дън и могъщите Голдбърг можеха и щяха да платят. Неслучайно се беше спрял на тези две семейства с техните разглезени пикльовци и неограничени запаси от власт и богатство.

Сонеджи запали една от белите свещи, които носеше в страничния джоб на сакото си. Усети приятния мирис на пчелен восък. Сетне тръгна към малката баня до кухнята.

Спомни си старата песен „Време“ на „Чеймбърс брадърс“ Беше време… време… време да се издърпа чергата изпод краката на всички. Време… време… време за неговата първа малка изненада, първа от многото. Време… време… време да започне да създава собствената си легенда. Това беше неговият филм.

Бе краят на декември и банята, а и цялата къща, тънеше в леден мраз. Гари Сонеджи виждаше как дъхът му излиза на разпокъсани облачета, докато нареждаше нещата си в банята.

За щастие в изоставената ферма имаше кладенец и в банята все още течеше вода. Леденостудена вода. Запали няколко свещи и се залови за работа. Щеше да му отнеме най-малко половин час.

Първо свали тъмнокестенявата перука с оплешивяло теме. Беше я купил преди три години от магазин за театрални костюми в Ню Йорк. Същата вечер отиде да гледа на Бродуей „Фантома на операта“. Този мюзикъл страхотно му допадна. До такава степен се отъждестви с Фантома, че чак се уплаши. Това го накара да прочете романа на Гастон Льору на френски, а после и на английски.

— Бре-бре, какво виждаме тук? — заговори той на образа в огледалото.

След като свали лепилото и другите мазила, отдолу се показа руса коса. Дълга и къдрава.

— Господин Сонеджи? Господин Чип? Това ти ли си, приятелю?

Наистина не изглеждаше зле. Добри перспективи? Може би го чакаше страхотно бъдеще? Да, съмнение не можеше да има.

Изобщо не приличаше на господин Чип, нито на господин Сонеджи!

Отлепи гъстите мустаци, които носеше от деня, в който пристигна за събеседване в училището „Уошингтън Дей“. После дойде ред на контактните лещи. Цветът на очите му се промени от зелен на кафяв.

Вдигна мъждукащата свещ към олющеното нащърбено огледало в банята. С ръкава на сакото си почисти едно ъгълче.

— Ето. Само се погледни. Виж се сега. Геният си личи в изпипването на подробностите, нали така?

От блудкавия даскал нямаше и следа. Мекушавият и добронамерен господин Чип беше мъртъв завинаги.

Какъв великолепен фарс им разигра. Смел план, изпълнен блестящо. Жалко, че никой никога нямаше да разбере какво всъщност се бе случило. Но на кого би могъл да каже?

Гари Сонеджи напусна фермата към 11,30 вечерта, точно според графика си. Тръгна към гаража, построен на известно разстояние от северната страна на къщата.

На специално, много специално място в гаража той скри пет хиляди долара от спестяванията си. Тайното му спестяване, парите, които беше откраднал през годините. Това също беше част от плана. Важното е да мислиш в перспектива.

После се отправи към плевнята и колата си. Вътре провери отново децата. Дотук страхотно.

Нямаше оплаквания от тяхна страна.

Саабът запали от раз. Пое към магистралата само на габарити. Включи дългите светлини чак когато се качи на нея. Тази вечер го чакаше още работа. Театралният шедьовър продължаваше.

Изпипана работа.

Специалният агент на ФБР Роджър Греъм живееше в Манасас парк, по средата на пътя между Вашингтон и Академията на ФБР в Куонтико. Беше висок, с къса светлокестенява коса и впечатляваща физика. Беше разследвал множество отвличания, но никога нещо подобно на настоящия кошмар.

Минаваше един часът през нощта, когато Греъм най-после се прибра в дома си. Къщата му беше в колониален стил с шест спални, три бани и просторен двор, почти два акра.

За съжаление изминалият ден не би минал за нормален. Греъм се чувстваше изцеден, омаломощен и чак костите го боляха. Често се чудеше защо просто не си остане вкъщи и не напише още някоя книга. Просто да се пенсионира по-рано. Да опознае трите си деца, преди да излетят от дома.

Улиците на Манасас парк бяха пусти. Светлините от верандите проблясваха по улицата и видът им бе успокояващ и дружелюбен. В огледалото на неговия форд проблеснаха фарове.

На улицата пред къщата му бе спряла друга кола с включени мигащи светлини. От нея излезе мъж и му помаха с бележника, който държеше в ръката си.

— Агент Греъм? Аз съм Мартин Бейър от „Ню Йорк Таймс“ — извика мъжът и тръгна по алеята пред къщата. Извади журналистическа карта.