Джеймс Патерсън - Когато дойде паякът

— Джоли Чоли — Майкъл използва прякора, който беше измислил на агента от охраната.

Господин Сонеджи също се качи в микробуса. Дръпна плъзгащата се врата и тя се затвори с трясък.

— Минутка само. Сега ще ви разчистя малко пространство, деца.

Той разбута кашоните, скупчени в предната част на микробуса. Вътре цареше бъркотия. Нищо общо с педантичния ред, който учителят по математика поддържаше в училище.

— Седнете, където намерите — продължи да говори той, докато търсеше нещо.

Когато се обърна, Гари Сонеджи бе нахлузил на лицето си ужасяваща черна маска от някаква гумена материя. Държеше пред гърдите си метален предмет. Приличаше на миниатюрен пожарогасител или по-скоро на нещо от научнофантастичен филм.

— Господин Сонеджи! — възкликна пискливо Маги Роуз. — Господин Сонеджи! — Тя закри лицето си с ръце. — Плашите ни. Престанете да се шегувате!

Сонеджи беше насочил малката метална дюза право срещу двете деца. Пристъпи бързо към тях. Застана разкрачен, стъпил здраво на обутите си в черни мокасини крака.

— Какво е това? — попита Майкъл, без да съзнава защо го казва.

— Предавам се. Помириши, малко генийче, и ти ми кажи.

Сонеджи ги обля с плътна струя хлороформ. Задържа пръста си върху бутона цели десет секунди. Упойващата мъгла обгърна децата и те се свлякоха на задната седалка.

— Загасихме лампите! — прошепна господин Сонеджи тихо и нежно. — Сега никой няма да научи.

В това се състоеше красотата на неговия план — никой никога нямаше да узнае истината.

Сонеджи седна на предната седалка и включи двигателя. На излизане от паркинга си пееше „Вълшебния автобус“ на групата „Дъ Ху“. Днес имаше страхотно настроение. Освен всичко друго, беше решил да стане и първият сериен похитител в Америка.

Към единайсет без петнайсет отново ме извикаха спешно на телефона в дома на Сандърс. Не ми се говореше повече с никого по спешни въпроси.

Бях отделил само десетина минути на репортерите. Бях се сприятелил с някои от тях по време на предишните убийства в района. Бях любимецът на пресата. Дори ми посветиха статия в неделната притурка на „Уошингтън Поуст“, в която разказах за убийствата сред чернокожите в столицата. Миналата година бяха извършени почти пет хиляди убийства. Само осемнайсет от жертвите бяха бели. Няколко журналисти дори обърнаха внимание на този факт. Голям напредък.

Поех телефона от Ракийм Пауъл, младо и интелигентно момче от нашата специална група. Разсеяно стисках в ръка малка топка, която сигурно е била на Мустаф. Топката ми внушаваше странно чувство. Защо трябва да се убива по този начин едно хубаво малко момченце? Не можех да си отговоря. Поне засега.

— Фюрера — каза Ракийм намръщено. — Бил разтревожен.

— Крос на телефона.

Главата ми още бучеше. Исках да приключа разговора колкото може по-бързо.

Слушалката миришеше на евтин парфюм. Или на Джийн Сандърс, или на дъщеря й, а може би и на двете. На масата до телефона бяха поставени снимки на Мустаф в сърцевидна рамка. Накараха ме да се сетя за двете си деца.

— Тук е началникът на детективите Питман. Какво става там?

— Мисля, че е сериен убиец. Майка, дъщеря и малко момче. Второ семейство за по-малко от седмица. Токът е изключен. Обича да работи на тъмно.

Съобщих му още кървави подробности. Обикновено това му бе достатъчно. Фюрера щеше да ме остави да се оправям сам. На убийствата в Югоизточния квартал не се придава голямо значение.

Последваха няколко мига неловко мълчание. Виждах коледната елха на семейство Сандърс, поставена в стаята с телевизора. Личеше че е подреждана с желание: изкуствен сняг, евтини лъскави украшения, нанизи от пуканки. На върха блестеше домашно направен ангел от станиол.

— Аз пък чух, че е убит пласьор на наркотици. Пласьор и две проститутки — каза Фюрера.

— Не, не е вярно — възразих аз. — Направили са си красива елха.

— Не се и съмнявам. Не ме будалкай, Алекс. Не днес. Не сега.

Ако се опитваше да ме вбеси, постигна го.

— Една от жертвите е тригодишно момченце в пижамка. Може и да е пласьор. Ще го проверя.

Не трябваше да го казвам. Много неща не трябва да казвам. Напоследък имам чувството, че съм на ръба на голямото избухване. Напоследък ще рече последните три години.

— Искам ви веднага двамата с Джон Сампсън в „Уошингтън Дей“ — нареди Питман. — Тук е някакъв ад. Говоря сериозно.

— Аз също — отвърнах, като се опитах да не повишавам тон. — Сигурен съм, че е сериен убиец със собствен почерк. Тук е някакъв кошмар. Хората плачат по улиците, а вече е кажи-речи Коледа.