Джеймс Патерсън: Когато дойде паякът

Приобщаването не беше лесно за Маги Роуз, въпреки, че отчаяно го желаеше. Все пак тя беше деветгодишната дъщеря на Катерин Роуз. Не можеше да мине покрай магазин за видеокасети, без да види плакат с лика на майка си. Филмите й се излъчваха по телевизията почти всяка вечер. Майка й бе номинирана за „Оскар“-и много по-често, отколкото повечето актриси бяха споменавани в клюкарското списание „Пийпъл“.

Заради всичко това Маги Роуз се опитваше да бъде „като всички“. Тази сутрин носеше старо горнище от анцуг с образа на кучето Фидо и стратегически дупки отпред и отзад. Джинсите й бяха марка „Гес“, но пък имаха протрит и измачкан вид. Беше обула верните си стари розови маратонки „Рийбок“ и чорапки, също с кучето Фидо, които бе измъкнала от дъното на гардероба си. Нарочно не изми дългата си руса коса, преди да отиде на училище.

Като я видя сутринта, майка й се ококори. Каза: „Ще пукна от смях!“, но я остави да отиде в този вид на училище. Майка й беше страхотна. Разбираше трудната съдба, с която Маги трябваше да се справя.

Децата в хора от първи до шести клас пееха „Бърза кола“ на Трейси Чапман. Преди да изсвири мелодията на лъскавото черно пиано „Стейнуей“, госпожица Камински се опита да им обясни за какво става дума в песента.

— Тази прочувствена песен на млада негърка от Масачузетс е за това какво е да си много беден в най-богатата страна на света и какво е да си черен през деветдесетте години на нашия век.

Дребната и тънка като тръстика учителка по музика и изобразително изкуство беше винаги напрегната. Тя смяташе, че дълг на всеки добър учител е не само да информира, но и да убеждава, да насочва умовете на тези важни деца в това престижно училище.

Децата обичаха госпожица Камински и се мъчеха да си представят какво означава да си беден и безправен. След като таксата за училището беше 12 000 долара, трябваше им доста въображение.

„Ти имаш бърза кола“ — пееха децата заедно с госпожица Камински и пианото. — „Имам план как да се измъкнем оттук.“

Докато пееше, Маги искрено се опита да си представи какво означава да си толкова беден. Беше виждала много бедни хора да спят на студа по улиците на Вашингтон. Ако се съсредоточеше, можеше ясно да види във въображението си ужасните сцени около Джорджтаун и площад Дюпон. Особено парцаливите мъже, които миеха предните стъкла на колите на всеки светофар. Майка й винаги им даваше по долар, понякога и повече. Някои от просяците я разпознаваха и шумно се радваха, а Катерин Роуз намираше добра дума за всеки.

„Имаш бърза кола“ — пееше Маги Роуз. Усещаше как гласът й се извисява. „Но достатъчно ли е бърза, за да излетим? Трябва да решим. Тръгваме довечера или ще живеем и умрем по този начин.“

Песента завърши сред гръм от ръкопляскания и радостните възгласи на всички деца. Госпожица Камински се поклони леко от мястото си пред пианото.

— Страхотно — промърмори Майкъл Голдбърг. — Той стоеше точно до Маги. Беше най-добрият й приятел във Вашингтон. — Семейството й се пресели тук от Лос Анджелис преди по-малко от година.

Майкъл го каза иронично, естествено. Така се държеше с онези, които не бяха умни колкото него, което ще рече кажи-речи с всички.

Маги знаеше, че Майкъл Голдбърг е невероятен умник. Четеше лакомо всичко, беше страстен колекционер на какво ли не и кипеше от енергия. Можеше да бъде забавен, стига да те хареса. Но беше роден с цианоза и затова бе дребен за възрастта си и доста хилав. Наричаха го Фъстъка, което донякъде го смъкваше от супермозъчния му пиедестал.

Маги и Майкъл често ходеха заедно на училище. Тази сутрин пристигнаха с колата на охраната. Бащата на Майкъл беше министър на финансите. Самият министър на финансите на Съединените американски щати. В „Уошингтън Дей“ никой не беше истински „нормален“. Всеки се мъчеше да се приобщи, да се слее с картината по един или друг начин.

Докато напускаха залата, на всяко дете беше зададен въпросът кой ще го прибере след занятията. На безопасността се обръщаше огромно внимание в „Уошингтън Дей“.

— Господин Дивайн… — започна Маги да обяснява на учителя, който стоеше на входа на класната стая. Казваше се господин Гестие и преподаваше чужди езици — френски, руски и китайски. Прякорът му беше „Льо Гадняр“.

— И господин Чейкли — довърши вместо нея Майкъл. После додаде: — От Службата за охрана. Колата е линкълн с регистрационен номер SC-59. Ще чака на северния изход. Прикрепени са към мен, защото колумбийският картел е заплашил баща ми със смърт. Орьовоар, мон професьор.