Джеймс Патерсън: Когато дойде паякът

Направи ме детектив от отдел „Убийства“ с докторат по психология. Детектив, който живее и работи в гетата на Вашингтон.

Официално аз съм заместник-началник на детективите, което според думите на Шекспир означава много шум за нищо. Според тази длъжност би трябвало да съм шести или седми по ранг в Полицейското управление на Вашингтон. Но не съм. И все пак хората очакват моята поява на местопрестъпленията в столицата.

Три полицейски коли бяха спрели както падне пред номер 14–15 на Бенинг Роуд. Беше пристигнала и камионетката с тъмни стъкла на криминалната лаборатория, а също и линейка. Вратата й беше украсена с жизнерадостния надпис „Морга“.

До къщата, в която бе извършено убийството, имаше и две коли на пожарната. Тълпа любопитни зяпачи, повечето мъже, се навърташе наоколо. Възрастни жени, наметнали върху пижамите и нощниците си зимни палта, с розови или сини ролки по главите, трепереха от студ, но също надничаха от верандите.

Къщата беше досущ като всички останали на улицата, дървена, а овехтелите й дъски бяха боядисани в „карибско“ синьо. Стар шевролет с разбито странично стъкло изглеждаше като изоставен в алеята за коли.

— Мамка му. Да се връщаме в кревата — изруга Сампсън. — Сетих се какво ни чака. Намразих си работата напоследък.

— Аз пък я обичам, обичам Отдела за убийства — ухилих му се аз. — Виждаш ли? Съдебният лекар е навлякъл найлоновата си престилка. И момчетата от лабораторията са тук. А кой се задава срещу нас сега?

Един бял сержант в пухкаво синьо-черно яке с кожена яка ни пресрещна с клатушкаща се походка, когато наближихме къщата. Ръцете му бяха пъхнати на топло в джобовете.

— Сампсън? Детектив Крос?

Сержантът отпусна долната си челюст и тя изпука също като при хората, които си отпушват ушите в самолет.

Отлично знаеше кои сме. Знаеше, че сме от Специалната група за разследване — СГР. Пренебрегна обаче длъжностите ни.

— К’во става, човече? — попита Сампсън с подчертано негърско произношение. Хич не обича да пренебрегват длъжността му.

— Старши детектив Сампсън — казах аз. — А аз съм заместник-началник Крос.

Сержантът приличаше на ирландец, шкембето му се друсаше като пача. Имаше вид на оцелял от Гражданската война. Лицето му беше като сватбена торта, забравена на дъжда. Спортното ми сако не му направи впечатление.

— Измръзнаха ни задниците — изхриптя той. — Ето к’во става.

— Кат’ го гледам твоя, трудно ще измръзне — не се сдържа Сампсън.

— Да ти го начукам — отвърна сержантът.

Приятно е да срещнеш бял Еди Мърфи.

— Майстор е на изискания диалог — усмихна ми се Сампсън. — Чу ли го? Щял да ми го начука.

Двамата със Сампсън сме яки мъжлета. Доста се потим в спортната зала до църквата „Сейнт Антъни“. Заедно тежим около двеста и двайсет кила. Ако решим, всекиго можем да стреснем. В нашата работа често се налага да го правим.

Аз съм само метър и осемдесет и осем, но Джон е два метра и три сантиметра и продължава да расте. Винаги е с тъмни очила, понякога си слага вълнена шапка или си връзва жълта кърпичка през челото. Някои го наричат, „Джон-Джон“, защото е голям за двама Джоновци.

Подминахме сержанта и се насочихме към къщата, в която бе извършено убийството. Елитната ни специална група би трябвало да бъде над подобни сблъсъци. Понякога успяваме.

Двама униформени полицаи вече бяха влизали в къщата. Нервна съседка позвънила в районния полицейски участък към четири и половина сутринта. Сторило й се, че забелязала някой да се навърта наоколо. Нощни страхове я държали будна. Не само нея в този квартал.

Двамата патрулиращи полицаи открили вътре три трупа. Когато съобщили за това, им било наредено да изчакат Специалната група за разследване. Групата се състои от осем чернокожи полицаи, които минават за най-добрите в Отдела.

Външната врата на кухнята беше открехната. Бутнах я и тя се отвори. Вратите на всяка къща издават неповторим звук, когато се отварят и затварят. Тази стенеше като старец.

Вътре бе тъмно като в рог. Зловещо. Вятърът нахлу през отворената врата и чух, че нещо изтрака.

— Не сме палили лампите, сър — обади се единият от униформените зад мен. — Вие сте доктор Крос, нали?

Кимнах.

— Вратата на кухнята беше ли отворена, когато дойдохте? — попитах.

Полицаят беше бял, с бебешко лице. За компенсация си бе пуснал мустачки. Двайсет и три-четири годишен. Тази сутрин изглеждаше истински уплашен. Не можех да му се сърдя за това.