Джеймс Патерсън - Когато дойде паякът

И тя го направи. Претърколи се и изведнъж се озова до нещо.

Отново усещаше тялото си. Все още имаше тяло, което да усеща. Беше сигурна, че има тяло и не е скелет.

Маги изпищя.

Беше се претърколила върху някого или нещо.

Тук в мрака с нея имаше още някой.

Майкъл?

Сигурно беше Майкъл.

— Майкъл? — едва-едва прошепна тя. — Майкъл? Ти ли си?

Почака за отговор.

— Майкъл? — прошепна отново, този път по-високо. — Хайде, Майкъл. Кажи нещо.

Който и да беше, не й отговори. По-страшно, отколкото да си сам.

— Майкъл… Аз съм… Не се страхувай… Маги е… Майкъл, моля те, събуди се. О, Майкъл, моля те… Моля те, Фъстък. Само се пошегувах за тежкарските ти обувки. Хайде, Майкъл. Кажи ми нещо, Фъстък. Аз съм Маги.

Къщата на семейство Дън представляваше онова, което местните авторитети по недвижими имоти биха определили като новоелизабетински стил. Не бих казал, че двамата със Сампсън сме се нагледали на такива в югоизточния квартал на Вашингтон.

В къщата царяха морна ведрост и разнообразие от стилове, които вероятно са типични за богатите. Изобилие от скъпи вещи. Стъклени пана „арт деко“, китайски паравани, френски слънчев часовник, туркестански килим, нещо, за което реших, че е китайска или японска молитвена масичка. Спомних си думите на Пикасо: „Дайте ми музей и аз ще го напълня“.

До една от официалните гостни имаше малка баня. Минути след като пристигнах, началникът на детективите Питман ме сграбчи за ръката и ме напъха вътре. Беше около осем часът. Прекалено рано за кавги.

— Какво си въобразяваш, че правиш? — попита ме той. — Какви си ги намислил, Крос?

Помещението беше твърде маломерно за двама зрели добре сложени мъже. Нито пък приличаше на нормална тоалетна. Подът беше покрит с килим „Уилям Морис“. В единия ъгъл имаше кресло, дело на скъп дизайнер.

— Намислил съм да изпия чашка кафе и после да взема участие в сутрешната оперативка — отговорих аз.

Ужасно ми се искаше да изляза от банята.

— Не се будалкай с мен — повиши той глас. — Недей!

„Само това недей“ — възроптах на ум. — „Не ми прави сцени тук“. Поколебах се дали да не завра главата му в тоалетната чиния, само и само да му затворя устата.

— Говори по-тихо или ще изляза — предупредих го аз.

В повечето случаи се старая да се държа разумно и тактично. Това е един от недостатъците на характера ми.

— Ти няма да ми казваш как да говоря! Кой, по дяволите ви позволи да се приберете вкъщи снощи? На теб и Сампсън. Кой ви разреши да ходите в апартамента на Сонеджи тази сутрин?

— За това ли става дума? За това ли сега сме тук двамата с теб? — попитах аз.

— Затова ами! Аз ръководя разследването, което ще рече, че ако искаш да си завържеш обувката, първо трябва да ме попиташ може ли.

Не можах да се сдържа и се засмях.

— Откъде взе тази реплика? Да не е на Лу Госет в „Полицай и джентълмен“?

— За теб май цялата история е смях и забава, Крос?

— Не. Съвсем не мисля, че е забавно. А сега се разкарай от главата ми или ще ти сменя физиономията — предупредих го аз.

Излязох от банята. Питман не ме последва. Да, аз съм избухлив. Не, няма да позволя на това лайно да се ебава с мен.

Малко след осем в една голяма и скъпо обзаведена дневна най-после се събра Екипът за спасяване на заложниците. Веднага подуших, че нещо не е наред. Нещо се беше случило.

Първа взе думата Джези Фланаган от Службата за охрана. Спомних си я от предишната сутрин в училището. Застана пред запалената камина.

На полицата над камината имаше коледна украса от клонки, гирлянди бели лампички и безброй коледни картички. Някои бяха необичайни, очевидно от калифорнийските приятели на семейство Дън; снимки на украсени палми и шейната на Дядо Коледа в небето над Малибу. Семейството се беше преместило наскоро във Вашингтон, след като Томас Дън бе назначен за директор в Червения кръст.

Джези Фланаган изглеждаше по-официална, отколкото в училището. Носеше широка сива пола, черно поло и малки златни обеци. Приличаше на вашингтонска адвокатка, и то красива и преуспяваща.

— Сонеджи се свърза с нас снощи в полунощ. После се обади още веднъж към един часа. Не очаквахме да ни потърси толкова скоро. Никой от нас — започна тя. — Първото обаждане беше от района на Арлингтън 13 13 Сателитно градче отвъд река Потомак, която разделя административно окръг Колумбия от щата Вирджиния. — Б.ред. . Сонеджи даде да се разбере, че за децата няма да каже нищо, освен че Маги Дън и Майкъл Голдбърг са добре. Какво друго би могъл да каже? Не ни позволи да говорим с никое от децата, така че не знаем със сигурност как са. Звучеше много спокойно и личеше, че се владее.