Джеймс Патерсън - Когато дойде паякът

— Казахте, че искате да знаете как Маги би реагирала при такива ужасни обстоятелства — продължи Катерин. — Защо, детектив Крос?

— От учителите й разбрахме, че е добре възпитана. Това би могло да бъде причината, поради която Сонеджи я е избрал. — Бях откровен с тях. — Какво още можете да ми кажете? Споделете всичко без притеснение.

— В съзнанието на Маги сякаш се редуват две състояния, сериозно и строго придържане към правилата и богата фантазия — каза Катерин. — Имате ли деца?

Аз трепнах. Отново си помислих за Джани и Деймън. Аналогии.

— Две. Освен това работя с деца в югоизточния квартал — отговорих аз. — Маги има ли много приятели в училището?

— Колкото искате — отвърна баща й. — Тя харесва деца с въображение, но без себичност. Изключение прави Майкъл, който е изключително самовглъбен.

— Разкажете ми за тях двамата.

Катерин Роуз се усмихна за първи път от началото на разговора ни. Беше толкова странно. Тази усмивка, която бях виждал безброй пъти във филмите, сега бе на живо пред мен. Бях като хипнотизиран. Леко се смутих заради тази своя реакция.

— Сприятелиха се още щом се преместихме тук. Странна двойка са, но са неразделни — обясни тя.

— Как, според вас, би реагирал Майкъл при тези обстоятелства? — продължих с въпросите аз.

— Трудно е да се каже — поклати глава Томас Дън. Нетърпелив човек. Сигурно беше свикнал да получава това, което иска, още щом го поиска. — Майкъл винаги крои някакъв „план“. Животът му беше подреден, всичко си имаше своето място.

— А проблемите му със здравето? — Аз вече знаех, че момчето е прекарало цианоза и вследствие на това има шум в сърцето.

Катерин Роуз сви рамене. Очевидно този въпрос не беше някакъв проблем.

— Понякога лесно се изморява. Малко е нисък за възрастта си. Маги е по-висока от него.

— Всички го наричат Фъстъка, което според мен, му харесва. Кара го да се чувства като член на някаква банда — вметна Том Дън. — Най-важното е, че пада малко вундеркинд. Маги го нарича „мозъчник“. Тази дума го характеризира много точно.

— Майкъл наистина е умник.

— Как се държи, когато е уморен? — върнах се към думите на Катерин, защото можеше да се окажат важни. — Избухлив ли е?

Катерин помисли, преди да ми отговори.

— Просто става много вял. Понякога ляга да подремне. Веднъж, спомням си, че двамата бяха заспали до басейна. Малка странна двойка, излегнала се на тревата. Две малки деца.

Втренчи в мен сивите си очи и започна да плаче. През цялото време полагаше големи усилия да се овладее, но накрая се предаде.

Колкото и силна да беше първоначалната ми неохота да се заема с този случай, сега той стана моя плът и кръв. Болеше ме за двете семейства. Бях си представил моите деца на мястото на Маги Роуз. Бях се замесил емоционално, което невинаги е от полза за разследването. Гневът, който ме бе обзел срещу убиеца от квартала, сега се прехвърляше върху похитителя на тези две невинни деца… Господин Сонеджи… Господин Чип.

Искаше ми се да протегна ръка и да им кажа, че всичко ще е наред. Да убедя и себе си, че всичко ще се оправи. Но не бях сигурен.

Маги Роуз все още беше убедена, че се намира в собствения си гроб. Беше повече от ужасяващо. Милион пъти по-лошо от кой да е кошмар, роден от въображението й, а Маги знаеше, че въображението й си го бива. Можеше да впечатли приятелите си, стига да пожелае.

Сега нощ ли беше? Или ден?

— Майкъл? — простена тя едва-едва.

Усещаше езика си надебелял, а устата си като натъпкана с памук. Беше ужасно жадна. От време на време се задушаваше от езика си. Все й се струваше, че си гълта езика. Никой никога не е бил толкова жаден. Дори в пустините на Ирак и Кувейт.

Маги Роуз ту се унасяше, ту се будеше. Постоянно я спохождаха сънища. Току-що бе започнал поредният.

Някой чукаше наблизо по тежка дървена врата. Викаше я по име.

— Маги Роуз… Маги Роуз, кажи нещо!

Маги осъзна, че това съвсем не е сън.

Тук наистина имаше някой.

Дали някой не разравяше гроба й? Може би са мама и татко? Или полицията — най-сетне?

Изведнъж отгоре я заслепи светлина! Маги Роуз бе сигурна, че е светлина.

Като че ли гледаше право в стотици електрически крушки, светнали едновременно. Сърцето й заби толкова силно, че повярва, че е жива. Но се намираше на някакво ужасно, ужасно място. Някой я беше затворил там.

— Кой е? Кой е там? Кой е горе? Виждам лице! — прошепна тя.

Светлината беше толкова ярка, че всъщност не виждаше нищо. Непрогледният мрак се бе превърнал в ослепителна бяла светлина.