Джеймс Патерсън - Когато дойде паякът

Само преди няколко часа се бях взирал в снимката на двете отвлечени деца. Пръв проговорих над тялото на убитото дете.

— Това е Майкъл Голдбърг — казах тихо, но ясно. — За съжаление, това е Майкъл. Горкият малък Фъстък.

Джези Фланаган се прибра вкъщи едва рано сутринта на Коледа. Главата й се въртеше и щеше да се пръсне от мисли по отвличането.

Трябваше за малко да изхвърли от съзнанието си тези натрапчиви видения. Да изключи двигателите си или машината щеше да гръмне. Трябваше да престане да бъде полицай. Знаеше, че може да го направи и по това се различаваше от други полицаи.

Джези живееше с майка си в Арлингтън. Апартаментът им беше малък и тесен, близо до станцията на метрото. „Кристал Сити“. Наричаше го в мислите си „самоубийствен“. Уж щеше да поживее тук временно, а ето че още беше при майка си близо година след развода си с Денис Келъхър.

Денис Белята сега се намираше в Джърси и още се опитваше да се докопа до място в „Ню Йорк Таймс“. Джези знаеше, че никога няма да успее да осъществи това си намерение. Единственото нещо, в което Денис наистина го биваше, бяха опитите му да накара Джези да се съмнява в себе си. В това отношение беше изключително изобретателен. Но в крайна сметка тя не му позволи да я победи.

Бе твърде заета с работата си в Службата за охрана, за да намери време да се премести от апартамента на майка си. Поне така се оправдаваше пред себе си. Нямаше време за личен живот. Пестеше за нещо голямо. За някаква значителна промяна в живота си. По няколко пъти седмично пресмяташе с колко пари разполага. Цели двайсет и четири хиляди долара. И това беше всичко. А скоро навърши трийсет и две. Знаеше, че изглежда добре, почти красавица… както Денис Келъхър беше почти добър писател.

Джези умееше да се бори, поне така си мислеше. Почти беше успяла. Нуждаеше само от един голям шанс и накрая реши сама да си го даде. И го направи.

Изпи една бира „Смитуич“. Качествена бира. Беше любимата марка на баща й. Задъвка парче прясно сирене „Чедър“. После си взе още една бира за под душа. Пред очите й отново се мярна лицето на Майкъл Голдбърг.

Нямаше да позволи на образа на това момченце да й се явява повече. Няма да допусне чувството за вина, нищо че то я караше да се пръска по шевовете…

Двете деца бяха отвлечени по време на нейната смяна. Така започна всичко… Престани с тези видения! Престани с всичко засега.

Айрин Фланаган прокашля в съня си. Майката на Джези бе работила трийсет и девет години в една телефонна компания. Беше си купила апартамент в Кристал Сити. Беше страхотна бриджорка. И толкоз. Това бе Айрин.

Бащата на Джези беше полицай във Вашингтон цели двайсет и седем години. Краят свари Тери Фланаган на любимата му работа — инфаркт на претъпканата метро-спирка „Юниън“ в центъра на града. Стотици непознати хора го гледали как умира, без да ги е грижа. Или поне Джези така разказваше за случилото се.

За кой ли път си каза, че трябва да се премести от апартамента на майка си. Без значение къде. Стига с тези глупави оправдания. Направи го, премести се, продължи да живееш, момиче. Продължавай напред.

Съвсем бе загубила представа за времето, което прекара под душа. Държеше празната хладна бутилка и я търкаляше по бедрото си.

— Пиеш от отчаяние — промърмори тя. — Колко си жалка!

Беше стояла достатъчно дълго под душа, за да й се допие още една бира. Беше жадна за нещо.

Известно време успешно избягваше да мисли за малкия Голдбърг. Но не съвсем. Как би могла? Малкият Майкъл Голдбърг.

През последните години Джези постепенно се приучи да забравя. На всяка цена избягваше болката. Глупаво е да понасяш болка, когато можеш да я избегнеш.

Разбира се, това означаваше също да избягва близките приятелства, да избягва дори близостта на любовта, да избягва повечето естествени човешки емоции. Справедливо. Приемлива сделка. Откри, че може да оцелее и без любов в живота си. Звучеше ужасно, но беше истина.

Да, за момента, особено в настоящия момент тази сделка си струва, мислеше Джези. Помагаше й да преодолее кризисните дни и нощи. Поне докато дойдеше часът за коктейлите.

Справяше се добре. Имаше всичко необходимо, за да оцелее. След като успя като жена полицай, щеше да успее във всичко. Колегите й от Службата казваха за нея, че е мъжко момиче. Това беше тяхната представа за комплимент и Джези го приемаше като такъв. Освен това тя наистина беше мъжко момиче. А когато не съумяваше да бъде такава, беше достатъчно умна, за да го прикрие.