Сидни Шелдон - Вятърните мелници на боговете

— Точно това имам предвид.

Нямаше никакъв смисъл да спори. Затова Мери каза:

— Трябват ми някакви джинси за Бет. За предпочитане е да са от стомана.

— На колко години стана Бет? На десет?

— На дванайсет е.

— Господи, колко бързо растат днес децата, нали? Тя ще влезе в пубертета, преди да разберете какво става.

— Бет е в пубертета по рождение, госпожо Хакър.

— А как е Тим?

— Доста прилича на Бет.

Пазаруването отне на Мери два пъти повече от обичайното време. Всички имаха да кажат по нещо за голямата новина. Тя влезе в магазина на Дилън, за да си купи малко хранителни продукти, и докато разглеждаше рафтовете, към нея се приближи госпожа Дилън.

— Добро утро, госпожо Ашли.

— Добро утро, госпожо Дилън. Имате ли нещо за закуска, което да не съдържа нищо?

— Какво?

Мери погледна списъка в ръката си.

— Да няма изкуствени подсладители, сода, мазнини, въглехидрати, кофеин, оцветители, киселини и ароматизатори.

— Това някакъв медицински експеримент ли е? — попита госпожа Дилън, след като разгледа списъка.

— В известен смисъл. За Бет е. Тя яде само екологично чисти храни.

— Защо не я изведете на поляната и не я оставите да попасе трева?

— Това предложи и синът ми — разсмя се Мери. Тя взе някаква кутия и започна да изучава етикета. — Грешката си е моя. Не трябваше да уча Бет да чете.

Мери караше внимателно по многобройните завои на пътя, който се изкачваше по хълмчето към Милфорд Лейк. Беше няколко градуса над нулата, но режещият остър вятър създаваше усещането, че е доста под нулата, защото нямаше никаква преграда, която да спре смразяващия му полъх над безкрайните полета. Ливадите бяха затрупани със сняг и Мери си спомни как през миналата зима целият район бе пометен от ледена вихрушка, а ледените жици бяха пречупили електрическите стълбове. Останаха без ток за близо седмица. Тогава с Едуард правеха любов всяка вечер. Може да имаме късмет и тази зима , усмихна се тя на себе си.

Когато Мери се прибра вкъщи, Едуард бе още в болницата. Тим беше в дневната и гледаше по телевизията някакво научнофантастично предаване. Мери прибра покупките си и влезе в стаята, за да поговори с него.

— Предполага се, че сега трябва да си пишеш домашните.

— Не мога.

— И защо не можеш?

— Защото не ги разбирам.

— Няма да ги разбереш по-добре, като гледаш „Звездното пътуване“. Дай да ти видя урока.

Тим й показа учебника си по математика за пети клас.

— Тези задачи са много тъпи — каза той.

— Няма тъпи задачи. Има само тъпи ученици. Хайде сега да ги видим.

Мери прочете условието на задачата на глас.

— „Във влака, който потегля от Минеаполис, имало сто четиридесет и девет пътници. В Атланта се качили още хора. С тях пътниците във влака станали двеста двадесет и трима. Колко души са се качили в Атланта?“ — Тя погледна към сина си. — Но това е лесно, Тим. Трябва да извадиш от двеста двадесет и три сто четиридесет и девет.

— Не, не е така — каза мрачно Тим. — Трябва да се напише уравнение. Сто четиридесет и девет плюс X е равно на двеста двадесет и три. X е равно на двеста двадесет и три минус сто четиридесет и девет. X е равно на седемдесет и четири.

— Това е тъпо — каза Мери.

Мери чу някакъв шум, когато минаваше покрай стаята на Бет, и влезе. Бет седеше на пода с кръстосани крака, гледаше телевизия, слушаше рок и си пишеше домашните.

— Как можеш да се концентрираш при целия този шум? — извика й Мери.

Тя отиде до телевизора и го изключи, след това изключи и касетофона.

— Защо го направи? — погледна я с изненада Бет. — Това беше Джордж Майкъл.

Цялата стая на Бет бе облепена с плакати на музиканти. Там бяха Кис, Ван Хален, Мотли Крю и Алдо Нова, и Дейвид Лий Рот. Леглото й бе затрупано от списания: „Седемнадесетгодишните“, „Идолът на тийнейджърите“ и половин дузина други. Дрехите на Бет бяха разхвърляни по земята.

Мери огледа безпорядъка в стаята с отчаяние.

— Бет, как можеш да живееш така?

— Как? — неразбиращо погледна Бет майка си.

— Никак — стисна зъби Мери. — Написала си писмо на Рик Спрингфийлд? — каза тя, след като видя пощенски плик на бюрото на дъщеря си.

— Влюбена съм в него.

— Мислех, че си влюбена в Джордж Майкъл.

— Изгарям за Джордж Майкъл, но съм влюбена в Рик Спрингфийлд. Мамо, никога ли не си изгаряла за някого, когато си била млада?

— По мое време ние бяхме твърде заети — много усилия ни струваше придвижването на фургоните през страната.