Сидни Шелдон - Вятърните мелници на боговете

Някога си мечтаеше за това.

Мери беше преполовила преглеждането на изпитните работи на дипломантите, когато вратата се отвори и в кабинета й влезе деканът Хънтър.

— Добро утро, госпожо Ашли. Ще ми отделите ли една минута?

Деканът я посещаваше за пръв път в кабинета й. Мери почувства как внезапно главата й се завъртя. Можеше да има само една причина, която да го накара да дойде при нея лично. Щеше да й каже, че университетът й предлага постоянно преподавателско място.

— Разбира се — отговори тя. — Заповядайте, седнете.

Той седна на кожения стол.

— Как върви работата ви?

— Мисля, че много добре.

Гореше от нетърпение да съобщи новината на Едуард. Щеше да се гордее с нея. Рядко се случваше човек на нейната възраст да получи постоянно място на университетски преподавател.

Деканът Хънтър явно се чувстваше неловко.

— Госпожо Ашли, имате ли някакви проблеми?

— Проблеми, аз? — въпросът му я завари напълно неподготвена. — Не. Защо?

— При мен дойдоха някакви хора от Вашингтон и ме разпитваха за вас.

Мери Ашли чу ехото от думите на Флорънс Шифър: Някакъв федерален агент от Вашингтон… Задаваше най-различни въпроси за Мери. Изкара я нещо като международен шпионин… Дали е добра американка, дали е добра съпруга и майка…

Следователно не ставаше въпрос за мястото й. Изведнъж й стана трудно да говори.

— А какво… какво искаха да знаят, декан Хънтър?

— Разпитваха за името ви като преподавател, задаваха и въпроси за личния ви живот.

— Нищо не мога да ви обясня. Наистина не разбирам какво става. Нямам никакви проблеми. Поне доколкото зная — добави неуверено тя.

Той я гледаше с явно недоверие.

— Не ви ли казаха защо разпитват за мен?

— Не. Всъщност те ме помолиха да запазя разговора ни в пълна тайна. Но аз смятам, че трябва да съм лоялен към колегите си, и реших, че ще бъде честно да ви кажа. Ако има нещо, което смятате, че трябва да знам, предпочитам да го чуя от вас. Всеки скандал, в който е въвлечено името на един от нашите преподаватели, ще се отрази зле на престижа на университета ни.

— Но аз… аз наистина не се сещам за нищо такова — безпомощно поклати глава тя.

Хънтър я изгледа така, сякаш искаше да каже още нещо, но само кимна.

— Така да бъде, госпожо Ашли.

Тя гледаше след него, докато напусна кабинета й, питайки се: Господи, какво ли може да съм направила?

По време на вечерята Мери беше много мълчалива. Тя чакаше Едуард да се нахрани, за да му съобщи за последното развитие на събитията. Трябваше да обмислят положението заедно. Децата пак се държаха по невъзможен начин. Бет отказа да се докосне до храната.

— Вече никой не яде месо. Това е варварски обичай, който датира от времето на пещерния човек. Цивилизованите хора не ядат живи животни.

— То не е живо — възрази Тим. — Мъртво е и можеш да го ядеш.

— Деца! — Мери чувстваше, че търпението й се изчерпва. — Нито дума повече. Бет, направи си салата.

— Нека да отиде да попасе на поляната — предложи Тим.

— Тим! Дояж си вечерята! — Главата й започваше да натежава. — Едуард…

Телефонът иззвъня.

— За мен е — зарадва се Бет. Тя скочи от стола и се втурна към телефона. Вдигна слушалката и каза със съблазнителен глас:

— Върджил? — За момент се заслуша и изразът на лицето й се промени. — О, да, разбира се — отговори тя с отвращение. Тръшна слушалката и се върна на масата.

— Какво беше това? — попита Едуард.

— Някакъв смахнат шегаджия. Каза, че търсят мама от Белия дом.

— От Белия дом ? — попита Едуард.

Телефонът отново иззвъня.

— Аз ще го вдигна — предложи Мери. Тя стана и отиде до телефона: — Ало? — Постепенно, докато слушаше, лицето й стана мрачно. — Вижте, ние вечеряме и на мен това изобщо не ми се струва смешно. Можете просто — какво?… Кой? Президентът? — Изведнъж в стаята настъпи тишина. — Чакайте… Аз… О! Добър вечер, господин президент. — На лицето й се изписа смайване. Семейството й я наблюдаваше с широко отворени очи. — Да, сър. Да. Разпознах гласа ви. Аз… съжалявам, че преди малко затворихме телефона. Бет си мислеше, че е Върджил и… да, сър. Благодаря. — Тя стоеше и слушаше. — Бих ли искала да заема поста на какво ? — Тя се изчерви.

Едуард стана и тръгна към телефона, следван плътно от децата.

— Трябва да има някаква грешка, господин президент. Името ми е Мери Ашли. Аз съм преподавател в Канзаския държавен университет и… Четете го пред себе си? Благодаря ви, сър… Много сте любезен… Да, предполагам, че е така… — Тя мълчаливо слуша дълго време, после каза: — Да, сър, съгласна съм. Но това не означава, че аз… Да, сър. Да, сър. Разбирам. Наистина съм поласкана. Убедена съм, че това е една прекрасна възможност, но аз… Разбира се, че ще помисля. Ще го обсъдя със съпруга си и ще ви се обадя. — Тя взе една химикалка и записа някакъв номер. — Да, сър, записах го. Благодаря ви, господин президент. Дочуване.