Сидни Шелдон - Приливът на тайните

— Ще желаете ли още нещо, госпожо министър?

Алексия де Вер се усмихна. „Госпожо министър“. Министър на вътрешните работи. Най-прекрасните думи в английския език, безспорно. Освен премиер, естествено, засмя се на себе си — новата звезда на консерваторите. „Не бързай толкова, Алексия“.

— Не, благодаря, Едуард. Ще ви повикам, ако е нужно.

Сър Едуард Манинг кимна — по-скоро лек поклон — и излезе. Беше прехвърлил шейсетте и беше истински страж на кабинетите в Уестминстър: висок, прошарен, изпънат като струна. През следващите месеци сър Едуард щеше да бъде постоянният спътник на Алексия де Вер: щеше да я напътства, да я предпазва, ловко да я води през лабиринта на Вътрешно министерство. Но точно сега, в първите часове след поемането на поста, Алексия де Вер искаше да остане сама. Искаше й се да се наслади на триумфа си далеч от чужди погледи; да се отпусне, да се отдаде на неописуемото вълнение, което й носеше властта.

В крайна сметка си я беше спечелила.

Стана от бюрото и почна да обикаля новия си офис — просторно помещение на върха на една от готическите кули на Уестминстър. Интериорът бе по-скоро функционален, отколкото внушителен. Две грозни кафяви канапета в единия край („Тези изчезват“.), семпло бюро и стол — в другия, и библиотека, натъпкана с прашни неразлиствани томове политическа история. Но забравяш за всичко това, погледнеш ли навън. Направо неописуемо. През високите от тавана до пода прозорци се откриваше панорама на Лондон — от кулите на Канари Уорф на изток до внушителните къщи на Челси на запад. Тази гледка подсказваше едно и само едно нещо.

Власт.

И цялата тази власт бе в ръцете й.

„Аз съм министърът на вътрешните работи на Великобритания. Вторият най-важен пост в правителството на Нейно величество“.

Как стана така? Как един млад министър на затворите, толкова непопулярен при това, се изстреля пред много други опитни кандидати и се приземи на този важен пост? Горкият Кевин Ломакс от министерство на търговията и индустрията сигурно гризеше от яд пръсти с пожълтелите си от кафе зъби. Тази мисъл стопли душата на Алексия. „Наперено изкопаемо. Отписа ме още преди години. Да видим кой ще се смее сега!“

Пресата раздухваше, че била богата, че била аристократка, че й липсвал контакт с обикновения избирател, таблоидите я нарочиха за новата Желязна лейди. Законопроектът за реформа на Наказателния кодекс, внесен от Алексия де Вер, бе посечен и от двете страни на Парламента, защото бил „безмилостен“ и „брутален“. Присъди без право на обжалване можеше да има в Америка, тази варварска страна, която още прилагаше смъртната присъда. Но тук, в цивилизована Великобритания, това не вървеше.

Такива ги разправяха. Но когато ножът опря до кокала, всички гласуваха „за“.

„Страхливци. Всичките са страхливци и лицемери“.

Алексия де Вер осъзнаваше до каква степен законопроектът бе настроил срещу нея колегите, медиите, социално слабите избиратели. Затова бе не по-малко смаяна от другите, когато премиерът Хенри Уитман я избра за министър на вътрешните работи. Но всичко това беше без значение. Хенри Уитман бе избрал нея и в крайна сметка това бе най-важното.

Извади от една кутия някакви семейни снимки. Предпочиташе да не смесва работата с личния си живот, но напоследък бе модерно да си сантиментален и снимките на децата на бюрото се бяха превърнали в задължителен елемент.

Избра снимка на дъщеря си Рокси, осемнайсетгодишна — смееше се, отметнала назад русата си глава. Колко й липсваше този смях. Разбира се, тази снимка бе правена преди инцидента.

Инцидентът. Алексия де Вер мразеше евфемизма за опита за самоубийство на дъщеря си — скок от третия етаж, който бе приковал Рокси в инвалидна количка завинаги. Алексия предпочиташе да назовава нещата с истинските им имена, за разлика от съпруга си Теди. „Милият Теди. Винаги си е бил мекушав“.

Постави снимката на съпруга си до тази на дъщеря им и се усмихна. Непривлекателен пухкав мъж на средна възраст с оредяваща коса, червендалест, Теди де Вер бе грейнал пред обектива като плюшен мечок.

„Колко по-различен би бил животът ми без него. Колко много, страшно много му дължа“.

Но Теди де Вер не бе единственият мъж, на когото Алексия дължеше късмета в живота си. Другият бе Хенри Уитман, новият премиер на торите и неин самозван политически ментор. А някога, много, много отдавна бе имало и още един мъж. Свестен мъж. Мъж, който й бе помогнал.