Сидни Шелдон - Вятърните мелници на боговете

Тя бавно затвори слушалката и остана на мястото си напълно смаяна.

— Какво, за бога, беше това? — попита Едуард.

— Наистина ли беше президентът?

— Да. Наистина беше той — Мери се отпусна на един стол.

— Мери, какво ти каза той? — Едуард взе ръцете на Мери в своите. — Какво иска?

Мери седеше безмълвна и мислеше: Значи ето за какво са разпитвали.

Тя погледна към Едуард и децата и бавно каза:

— Президентът е прочел книгата ми и статията ми в списание „Форин Афеърс“ и смята, че са великолепни. Обясни ми, че това е начинът на мислене, който му трябва за програмата му за сближаването между народите. Иска да ме назначи за посланик в Румъния.

В очите на Едуард се четеше пълно недоверие.

— Теб? Защо теб?

Мери си беше задала абсолютно същия въпрос, но си помисли, че Едуард можеше да бъде и по-тактичен. Можеше да каже нещо като: Но това е прекрасно! От теб ще стане велик посланик! Но той беше реалист. Защо аз, наистина?

— Ти нямаш никакъв опит в политиката.

— Знам го много добре — остро отговори Мери. — Съгласна съм, че всичко това е просто смешно.

— Ще станеш ли посланик? — попита Тим. — В Рим ли ще се местим?

— В Румъния.

— Къде е Румъния?

Едуард се обърна към децата.

— Вие, двамата, отивайте да си довършите вечерята. Ние с мама трябва малко да си поговорим.

— Няма ли и ние да имаме право на глас? — попита Тим.

— Да, ще гласувате чрез отсъствието си.

Едуард хвана Мери под ръка и я отведе в библиотеката. Обърна се към нея и каза:

— Съжалявам, че се държах като надут глупак. Просто…

— Не. Беше напълно прав, Едуард. Защо, за бога, им е притрябвало да избират мен?

Той знаеше, че Мери го нарича Едуард само когато му се сърди.

— Скъпа, ти вероятно ще бъдеш страхотен посланик. Но трябва да признаеш, че всичко стана твърде неочаквано.

— Кажи направо, че се стовари като гръм — тя поомекна. Гласът й беше като на малко момиче. — Все още не мога да повярвам. — Засмя се. — Чакай само да кажа на Флорънс. Тя просто ще падне.

— Всичко това много те въодушевява, нали? — попита Едуард, като я наблюдаваше внимателно.

— Разбира се, че съм въодушевена. Ти нямаше ли да бъдеш? — с изненада го попита тя.

Едуард започна внимателно да си подбира думите.

— Това наистина е голяма чест, скъпа, и аз съм сигурен, че те не биха ти предложили такова нещо, без да са го обмислили внимателно. Вероятно са имали много сериозни причини, за да спрат избора си тъкмо на теб. — Той се поколеба. — Но ние трябва да преценим всичко много внимателно. И да видим какви промени ще внесе това в нашия живот.

Тя знаеше какво ще каже той и си помисли: Едуард е прав. Разбира се, че е прав.

— Аз не мога просто да се откажа от практиката и да изоставя пациентите си. Не знам колко дълго няма да те има, но ако това наистина е важно за теб, може би ще съумеем да намерим някакъв компромис — може ти да заминеш там с децата, а аз да идвам при вас, когато…

— Ти си луд човек — нежно каза Мери. — Нима мислиш, че бих могла да живея далеч от теб?

— Но… това е ужасно голяма чест и…

— Както и да бъда твоя жена. Ти и децата сте най-важното нещо в живота ми. Никога няма да те напусна. Този град не може да си намери по-добър лекар от теб, а на правителството ще му бъде достатъчно само да прехвърли жълтите страници, за да си намери по-подходящ посланик от мен.

— Сигурна ли си? — попита я той, взимайки я в прегръдките си.

— Определено. Беше много вълнуващо, че ми го предложиха. Това ще ми стигне за…

Вратата рязко се отвори и Бет и Тим влетяха в стаята.

— Току-що се обадих на Върджил и му казах, че ще ставаш посланик — каза Бет.

— Тогава по-добре му се обади отново и му кажи, че няма да ставам.

— Защо не? — попита Бет.

— Майка ви реши да остане тук.

— Защо? — изстена Бет. — Никога не съм била в Румъния. Изобщо никъде не съм била.

— Нито пък аз — каза Тим. Той се обърна към Бет. — Казах ти, че никога няма да се измъкнем от това място.

— Разговорът приключи — отсече Мери.

На другата сутрин Мери набра телефонния номер, който й беше дал президентът. Когато й се обадиха отсреща, тя каза:

— Тук е госпожа Едуард Ашли. Мисля, че един от помощниците на президента — господин Грийн, очаква да му се обадя.

— Един момент, моля.

— Ало, госпожа Ашли? — обади се мъжки глас от другата страна на линията.

— Да — каза Мери. — Бихте ли предали на президента едно съобщение?

— Разбира се.

— Бихте ли му предали, че съм много поласкана от предложението му, но професията на съпруга ми не му позволява да напусне града ни, така че се опасявам, че няма да мога да приема. Надявам се, че той ще ме разбере.