Сидни Шелдон - Вятърните мелници на боговете

— След нас с Дъглас те са най-щастливата двойка, която някога съм познавала. — Тя помисли за момент. — Взимам си думите назад. Те са най-щастливата двойка, която някога съм познавала.

— Разбрах, че госпожа Ашли има две деца. Момиче на дванайсет години и момче на десет?

— Точно така. Бет и Тим.

— Бихте ли казали, че е добра майка?

— Тя е превъзходна майка . Какво е…

— Госпожо Шифър, според вас Мери Ашли психически уравновесен човек ли е?

— Разбира се.

— Няма ли някакви емоционални проблеми, за които да знаете?

— Разбира се, че няма.

— Пие ли?

— Не. Тя не обича алкохол.

— А взима ли наркотици?

— Сбъркали сте адреса, господине. Ние нямаме проблеми с наркотиците в Джънкшън Сити.

— Госпожа Ашли е женена за лекар, нали?

— Да.

— Ако тя иска да се снабди с наркотици…

— Заблуждавате се. Тя не взима наркотици. Нито смърка, нито се инжектира.

Той я наблюдава известно време.

— Изглежда, знаете цялата терминология.

— Гледам „Маями Вайс“ като всички други — Флорънс Шифър започна да се ядосва. — Имате ли някакви други въпроси?

— Дядото на Мери Ашли бил роден в Румъния. Чували ли сте я някога да говори за тази страна?

— О, от време на време си припомня историите, които дядо й й е разказвал за родината си. Той е роден в Румъния, но е дошъл тук, когато е бил още юноша.

— Чували ли сте някога госпожа Ашли да изразява отрицателно отношение към настоящото румънско правителство?

— Не, доколкото мога да си спомня.

— Един последен въпрос. Чували ли сте някога госпожа Ашли или д-р Ашли да говорят нещо против правителството на Съединените щати?

— Категорично не!

— Следователно според вас и двамата са добри американци?

— Разбира се. Бихте ли имали нещо против да ми кажете…

Мъжът се изправи.

— Благодаря ви, че ми отделихте от времето си, госпожо Шифър. Бих искал още веднъж да подчертая, че този разговор е строго поверителен. Много ще ви бъда благодарен, ако не го коментирате с никого, дори и със съпруга си.

След малко той си тръгна. Флорънс Шифър стоеше до вратата, загледана в него.

— Не мога да повярвам, че този разговор изобщо се е състоял — каза тя високо на глас.

Двамата агенти подкараха колата си надолу по улица „Вашингтон“ и се отправиха на север. Минаха покрай една табела, на която пишеше: „Добре дошли в страната на Ах“.

— Остроумно — каза Рекс Олдс.

Те продължиха покрай Търговската камара, Роял Ордър, Елкс, магазина за домашни животни на Ирма и бара „Големият шанс“. Търговските сгради внезапно свършиха.

— Исусе, главната им улица е дълга колкото два блока. Това не е град. Това е някаква дяволска дупка — каза Доналд Замлок.

— За тебе и за мене може да е дяволска дупка, но за тези хора е град — отговори Рекс Олдс.

Замлок поклати глава:

— Сигурно е хубаво място за живеене, но аз със сигурност не бих желал да идвам тук.

Колата спря пред Стейт Банк и Олдс влезе вътре.

Върна се след двадесет минути.

— Чисти са — каза, влизайки в колата. — Семейство Ашли имат седем хиляди долара в банката, ипотека на къщата и плащат сметките си навреме. Директорът на банката счита, че господин Ашли е много мек по душа, за да бъде добър бизнесмен, но той го смята за благонадежден за кредитиране.

Замлок погледна в папката до себе си.

— Хайде да проверим още няколко имена и да се връщаме към цивилизацията, докато не съм започнал да блея.

Дъглас Шифър обикновено беше приятен и сговорчив човек, но в момента изражението на лицето му беше мрачно. Семействата Шифър и Ашли бяха по средата на играта на бридж и Шифър бяха с 10 000 точки назад. За четвърти път тази вечер Флорънс игра погрешно.

Дъглас хвърли картите си.

— Флорънс! — избухна той. — На коя страна играеш? Знаеш ли колко много губим?

— Съжалявам — каза тя нервно. — Просто… просто не мога да се концентрирам.

— Очевидно — процеди през зъби съпругът й.

— Тревожи ли те нещо? — попита Едуард Ашли.

— Не мога да ти кажа.

Всички изненадано погледнаха към нея.

— Какво значи това? — попита Дъглас.

Флорънс Шифър пое дълбоко въздух:

— Мери, става въпрос за теб.

— Какво за мене?

— Имаш някакви неприятности, нали?

Мери се втренчи в нея:

— Неприятности? Не. Аз… какво те кара да мислиш така?

— Не бива да казвам. Обещах.

— На кого си обещала? — попита Едуард.

— На един федерален агент от Вашингтон. Беше у дома тази сутрин и ми зададе най-различни въпроси за Мери. Говореше така, сякаш тя е някакъв международен шпионин.