Сидни Шелдон - Вятърните мелници на боговете

След като Мери духна свещите на тортата, тя погледна към Едуард и си помисли: Колко щастлива може да бъде една жена!

В понеделник сутринта Мери се събуди с главоболие. Предната вечер имаше много тостове с шампанско, а тя не беше свикнала да пие алкохол. Стана от леглото с голямо усилие. Това шампанско ме довърши. Никога вече няма да пия , обеща си тя.

Слезе долу и съсредоточи вниманието си върху приготвянето на закуската за децата, опитвайки се да не обръща внимание на главоболието си.

— Шампанското — мърмореше Мери — е дяволският начин, по който Франция ни отмъщава за всичко.

Бет влезе в стаята с куп книги в ръце:

— На кого говориш, мамо?

— На себе си.

— Това не е нормално.

— Когато си права, си права — Мери сложи кутия с овесени ядки на масата. — Купих нова овесена каша за теб. Ще я харесаш.

Бет седна пред кухненската маса и започна да разглежда етикета на кутията.

— Не мога да ям това. Ти се опитваш да ме убиеш.

— Не ми отправяй такива обвинения — възрази майка й. — Моля те, яж си закуската, ако обичаш.

Тим, нейният десетгодишен син, се втурна в кухнята, седна на масата и каза:

— Ще закусвам бекон с яйца.

— А какво стана с „доброто утро“? — попита майка му.

— Добро утро. А къде е беконът с яйца?

— Моля?

— О, хайде, мамо. Ще закъснея за училище.

— Радвам се, че спомена за това. Госпожа Рейнолдс ми се обади. Изглежда, оценките ти по математика ще са пълен провал. Какво ще кажеш?

— Така се очертава.

— Тим, това да не е някоя шега?

— Лично аз не мисля, че е смешно — обади се Бет.

Той направи физиономия на сестра си.

— Ако искаш да се посмееш — погледни се в огледалото.

— Стига толкова — каза Мери. — Дръжте се прилично.

Главоболието й се засилваше.

— Мога ли да отида на пързалката след училище, мамо? — попита Тим.

— Ти вече се пързаляш по доста тънък лед. След училище ще се върнеш вкъщи и ще седнеш да учиш. Как мислиш, подхожда ли на преподавател в университета да има син със слаба оценка по математика?

— Нормално. Ти не преподаваш математика.

Говори се, че са непоносими двегодишните , мислеше си мрачно Мери. А какво да кажем за ужасните деветгодишни, десетгодишни, единадесетгодишни и дванадесетгодишни деца?

— Тим каза ли ти за четворката по правопис? — обади се Бет.

Той погледна гневно към сестра си.

— Чувала ли си някога за Марк Твен?

— Какво общо има Марк Твен с това? — попита Мери.

— Той казва, че човек, който може да пише думите само по един начин, не заслужава уважение.

Не можем да излезем наглава с тях , помисли си Мери. Те са по-умни от нас.

Беше приготвила обяд за всеки от тях, но се тревожеше за Бет, която отново пазеше някаква диета.

— Моля те, Бет, изяж целия си обяд днес.

— Ако не съдържа консерванти. Няма да позволя алчността на хранителната индустрия да разруши здравето ми.

Какво стана с добрите стари времена, когато поглъщахме всякакви буламачи , чудеше се Мери.

Тим измъкна един лист, който се подаваше от тетрадките на Бет.

— Погледни това! — извика той: „Скъпа Бет, хайде да седнем заедно през учебните часове. Вчера цял ден си мислех за теб и…“

— Дай ми го! — изкрещя Бет. — Върни ми го, мое си е.

Тя се пресегна към Тим, но той се дръпна. Прочете подписа под писмото.

— Хей! То е подписано от Върджил. Мислих, че си влюбена в Арнолд.

Бет грабна листа от ръцете му.

— Какво би могъл да знаеш ти за любовта? — попита дванайсетгодишната дъщеря на Мери. — Ти си дете.

Туптенето в главата на Мери ставаше непоносимо.

— Деца, оставете ме на мира.

Тя чу клаксона на училищния автобус отвън. Тим и Бет се отправиха към вратата.

— Чакайте! Не сте си изяли закуската — каза Мери.

— Няма време, майко. Трябва да вървим.

— Довиждане, мамо.

Тя ги последва до външната врата.

— Навън е много студено. Сложете си палтата и шаловете.

— Не мога, защото си изгубих шала — каза Тим.

И те заминаха. Мери се почувства изморена от децата. Майчинството е като да живееш в центъра на тайфун.

Тя погледна към стълбите, по които слизаше Едуард, и усети прилив на топлота. Даже след толкова години брак , мислеше Мери, за мен той си остава най-привлекателният мъж, когото някога съм познавала. Това, с което най-напред привлече вниманието на Мери, беше неговата нежност. Очите му, меки и сиви, излъчваха топлота и интелигентност, но можеха да се превърнат и в два въглена, когато беше ядосан или раздразнен от нещо.