Сидни Шелдон - Вятърните мелници на боговете

— Добро утро, скъпа — той я целуна и влязоха в кухнята.

— Едуард, би ли ми направил една услуга?

— Разбира се, мила, за теб съм готов на всичко.

— Искам да продам децата.

— И двете ли?

— И двете.

— Кога?

— Днес.

— Кой би ги купил?

— Непознати. Те достигнаха възрастта, в която аз вече нищо не мога да направя както трябва за тях. Бет е станала маниачка на тема здравословна храна, а синът ти се е превърнал в изоставащ ученик от световна класа.

— Може би не са наши деца — каза Едуард замислено.

— Надявам се. Ще ти приготвя овесена каша.

— Съжалявам, скъпа, нямам време — той погледна часовника си. — Трябва да бъда в операционната след половин час. Ханк Кейтс е имал злополука с някаква машина. Може да загуби няколко пръста.

— Той не е ли твърде стар, за да продължава да се занимава със земеделие?

— Дано да не те чуе да казваш това.

Мери знаеше, че Ханк Кейтс не беше плащал сметките си на мъжа й от три години. Както повечето от фермерите в района той страдаше от ниските цени на земеделските продукти и безразличието на администрацията от службите за земеделски кредит. Много от фермерите губеха земите си, които бяха обработвали цял живот. Едуард никога не притискаше пациентите си за пари и много от тях му плащаха в натура. Семейство Ашли имаше изба, пълна с царевица, картофи и жито. Един фермер беше предложил на Едуард да му даде крава вместо пари, но когато Мери научи за това, каза:

— За бога, скъпи, не можем да приемем никаква крава, кажи му, че лечението е за наша сметка.

Мери погледна към съпруга си и пак си помисли: Колко съм щастлива със съпруг като Едуард .

— Добре — каза тя. — Може да реша да задържа децата. Много харесвам баща им.

— Право да ти кажа, аз също се възхищавам от майка им. — Той я прегърна и я притисна до себе си. — Честит рожден ден плюс един.

— Обичаш ли ме още, сега, когато съм вече по-възрастна жена?

— Обичам по-възрастни жени.

— Благодаря. — Мери внезапно се сети за нещо. — Днес трябва да се прибера по-рано и да приготвя вечеря. Наш ред е да поканим Шифър.

Играта на бридж със съседите в понеделник вечер се бе превърнала в ритуал. Фактът, че Дъглас Шифър беше доктор и работеше с Едуард в същата болница, ги правеше още по-близки.

Мери и Едуард излязоха от къщи заедно, навели глави срещу напиращия вятър. Едуард влезе в своя форд и погледна как Мери се настанява зад волана на комбито си.

— Магистралата сигурно е заледена — извика той. — Карай внимателно.

— Ти също, скъпи.

Тя му изпрати въздушна целувка и двете коли потеглиха. Едуард се отправи към болницата, а Мери — към град Манхатън, където на 16 мили разстояние от дома им се намираше университетът.

В една кола, паркирана близо до къщата на семейство Ашли, седяха двама мъже и наблюдаваха потеглянето на колите. Изчакаха, докато те се скриха от погледа им.

— Хайде да вървим.

Мъжете спряха пред съседната на Ашли къща. Рекс Олдс, шофьорът остана в колата, докато партньорът му приближи входната врата и натисна звънеца. Отвори му очарователна брюнетка на възраст около тридесет и пет години.

— Да? Мога ли да ви помогна?

— Госпожа Дъглас Шифър?

— Да…?

Мъжът бръкна в джоба на жакета си и извади служебна карта.

— Казвам се Доналд Замлок. Работя за Службата за сигурност към Държавния департамент.

— Мили боже! Не ми казвайте, че Дъг е обрал някоя банка.

Агентът се засмя любезно:

— Не, мадам. Поне ние не знаем за такова нещо. Искам да ви задам няколко въпроса за съседката ви, госпожа Ашли.

Тя го погледна с внезапна тревога:

— Мери? Какво е станало с нея?

— Мога ли да вляза?

— Да, разбира се.

Флорънс Шифър го отведе във всекидневната.

— Седнете, моля. Искате ли кафе?

— Не, благодаря. Ще ви отнема само няколко минути.

— Защо се интересувате от Мери?

— Просто обикновена проверка. — Той се усмихна окуражително. — Не е заподозряна в нищо нередно.

— Така и предположих — каза Флорънс Шифър възмутено. — Мери Ашли е един от най-прекрасните хора, които някога съм познавала — добави тя. — Вие срещали ли сте се с нея?

— Не, мадам. Това посещение е поверително и ще ви бъда много задължен, ако го запазите в тайна. От колко време познавате госпожа Ашли?

— От около тринайсет години. Тогава се нанесе в съседната къща.

— Бихте ли казали, че познавате госпожа Ашли добре?

— Разбира се. Тя е най-близката ми приятелка. Какво…

— Тя и мъжът й разбират ли се добре?