Сидни Шелдон - Вятърните мелници на боговете

— Ти ще осигуриш храната — се беше изсмяла Ани, — а аз десерта.

„Десертът“ беше дълъг пет фута и шест инча, имаше красив, добре оформен бюст и ханш и просто изкушаваше всеки мъж да потъне в топлата му плът.

За нещастие точно по средата на десерта вниманието на полицая Хенсън бе привлечено от един автомобил, който потегли от входа на замъка.

— Това проклето място трябва да е затворено в понеделник — промърмори той.

— Не се разсейвай — приласка го отново Ани.

— Всичко е наред, котенцето ми.

Двадесет минути по-късно полицаят чу как втора кола напусна двора. Този път любопитството му надделя и той стана, за да надникне през прозореца. Приличаше на служебна лимузина със затъмнени стъкла, които скриват лицата на пътниците.

— Идваш ли, Лесли?

— Да. Просто не мога да си обясня кой може да е бил в замъка. Той е затворен, с изключение на дните за посещения от туристически групи.

— Аз също ще затворя, любов моя, ако не се върнеш към работата си незабавно.

Двадесет минути по-късно, когато полицаят Хенсън чу отпътуването на третата кола, плътските му желания отстъпиха пред полицейския му инстинкт. Минаха още пет коли — всичките бяха лимузини и се появяваха през интервал от двадесет минути. Една от колите се спря за част от секундата и полицаят Хенсън успя да запише регистрационния й номер.

— Предполагаше се, че това е проклетият ти почивен ден — оплака се Ани.

— Може да е важно — отвърна полицаят. И още докато го казваше, се замисли дали трябва да докладва на шефа си.

— Какво правехте в замъка Клеймър? — попита сержант Туил.

— Разглеждах го, сър.

— Замъкът е бил затворен.

— Да, сър. Но оранжерията беше отворена.

— И така, вие решихте да разгледате оранжерията?

— Да, сър.

— И, разбира се, бяхте сам?

— Ами, честно казано…

— Спестете ми непристойните подробности, полицай Хенсън. С какво колите събудиха подозренията ви?

— С поведението си, сър.

— Колите нямат поведение, Хенсън. Шофьорите могат да имат такова.

— Разбира се, сър. Шофьорите изглеждаха много предпазливи. Колите напускаха замъка през интервали от двадесет минути.

— Съзнавате, разбира се, че вероятно има хиляди най-невинни обяснения за всичко това. Всъщност, Хенсън, единственият, който няма задоволително обяснение за поведението си, сте вие.

— Да, сър. Но сметнах за нужно да ви докладвам за случая.

— Добре. Това ли е записаният от вас регистрационен номер?

— Да, сър.

— Много добре. Свободен сте. — Той реши да се пошегува и остроумно забеляза: — Опасно е да замервате хората с камъни, когато вие самият сте в стъклена къщурка. — После цяла сутрин се смя на шегата си.

Когато докладът за случая и с регистрационния номер на колата се върна при него, сержант Туил реши, че Хенсън нещо е объркал. Той занесе получената информация на горния етаж на инспектор Пакула и му обясни цялата история.

— Не бих ви обезпокоил с този въпрос, инспекторе, ако регистрационният номер…

— Да, разбирам. Ще се заема с това.

— Благодаря ви, сър.

В Генералния щаб на Тайните разузнавателни служби инспектор Пакула се срещна за кратко с един от висшите ръководители на Британските тайни разузнавателни служби, сър Алекс Хайд-Уайт — едър, червендалест мъж.

— Решението да ме информирате за случая е напълно правилно — усмихна се сър Алекс, — но се опасявам, че зловещият заговор, за който става въпрос, е не повече от опит да се уреди едно ваканционно пътуване за кралското семейство, без пресата да научи за това.

— Съжалявам, че ви обезпокоих, сър. — Инспектор Пакула се изправи.

— Няма нищо, инспекторе. Това показва, че отделът ви е винаги нащрек. Как казахте, че беше името на онзи полицай?

— Хенсън, сър. Лесли Хенсън.

Когато вратата зад инспектор Пакула се затвори, сър Алекс Хайд-Уайт вдигна слушалката на един червен телефон.

— Имам съобщение за Болдър. Възникна малък проблем. Ще обясня за какво става въпрос на следващата ни среща. Междувременно искам да уредите три прехвърляния — за сержанта от полицията Туил, за инспектор Пакула и полицая Лесли Хенсън. Разпръснете ги за няколко дни. Искам да ги изпратите на различни постове, колкото се може по-далеч от Лондон. Ще съобщя на Шефа и ще разбера дали той смята за нужно да се вземат допълнителни мерки.

Хари Ланц спеше в хотелската си стая в Ню Йорк, когато посред нощ го събуди иззвъняването на телефона.

По дяволите, кой би могъл да знае, че съм тук? , учуди се той. Погледна сънено към часовника до леглото си и вдигна слушалката.