Сидни Шелдон - Вятърните мелници на боговете

Мери беше планирала пътешествие в чужбина след защитата на магистърската си степен, но в онова лято тя се омъжи за Едуард Ашли и пътешествието до Европа се превърна в тридневен меден месец в Уотървил, на 55 мили от Джънкшън Сити, където Едуард трябваше да се грижи за свой пациент с болно сърце.

— Трябва наистина да пътуваме до Европа през следващата година — каза Мери на Едуард скоро след като се ожениха. — Умирам от желание да видя Рим, Париж и Румъния.

— Аз също. Значи решихме, следващото лято.

Но следващото лято се роди дъщеря им Бет, а Едуард беше претоварен с работа в болницата „Гиър Комюнити“. Две години по-късно се роди синът им Тим. Мери беше защитила успешно дисертацията си, стана доктор по философия и се върна към преподаването в Канзаския щатски университет. Годините изминаха някак неусетно. С изключение на кратките пътувания до Чикаго, Атланта и Денвър Мери въобще не бе напускала щата Канзас.

Един ден , обещаваше си тя. Един ден…

Мери събра записките си и погледна през прозореца. Ледът беше изрисувал сиви зимни картини. Започваше отново да вали сняг. Тя облече коженото си палто, сложи си червен вълнен шал и се отправи към улица „Ватиър“, в началото на която беше паркирала колата си.

Университетското градче беше огромно — 315 акра, застроени с 87 сгради, включително лаборатории, театри и параклиси, разположени сред живописен парк. От разстояние кафявите каменни здания на университета приличаха на древни замъци, увенчани с кули, готови да отблъснат вражески нашествия. Когато Мери минаваше покрай Денисън Хол, срещу нея се зададе някакъв непознат с фотоапарат „Никон“. Той насочи фотообектива към зданието и натисна копчето. Мери беше в обсега на снимката. Трябваше да се дръпна встрани , помисли си тя. Развалих му снимката.

Един час по-късно негативът на тази снимка пътуваше към Вашингтон.

Всеки град си има свой собствен ритъм, определен от пулса на живота, който се излъчва от хората и от земята. Джънкшън Сити е фермерско градче с население около 20 хиляди души, разположено на 130 мили западно от Канзас Сити, гордо с това, че е географският център на континенталните Съединени щати. Има свой вестник — „Дейли Юниън“, и радио-телевизионна станция. Търговската зона в центъра на града се състои от разпръснати магазини и бензиностанции по Шеста улица и по улица „Вашингтон“. Там са магазините „Пени“, „Улуърт“, Първа национална банка, „Домино Пица“, бижутерия „Флауър“. Има вериги от заведения за бързо хранене, автобусна станция, магазин за мъжки дрехи, за спиртни напитки — това, което е типично за стотици малки градчета в Съединените щати. Но жителите на Джънкшън Сити го обичаха заради неговата пасторална тишина и спокойствие, поне през делничните дни. През почивните дни градът се превръщаше в място за отмора и развлечения на войниците от близкия Форт Райли.

На път за вкъщи Мери Ашли спря колата да напазарува за вечеря от супера „Дилън“. След това се отправи на север към Олд Милфорд Роуд, красив жилищен квартал, разположен на брега на едно езеро. От лявата страна на пътя растяха дъбови и брястови дървета, а от дясната страна се издигаха красиви разнолики къщи, изградени от камък, тухла или дърво.

Къщата на семейство Ашли беше двуетажна, каменна, разположена сред ниски живописни хълмчета. Д-р Едуард Ашли и годеницата му я бяха купили преди тринадесет години. На долния етаж имаше голям хол, трапезария, библиотека, стая за закуска и кухня, а на горния — един голям апартамент и две допълнителни спални.

— Ужасно голяма е за двама души — се беше възпротивила Мери.

Едуард я бе прегърнал и притиснал силно към себе си.

— Кой казва, че ще бъде само за двама души?

Когато Мери се прибра от университета, Тим и Бет я чакаха с нетърпение.

— Можеш ли да си представиш? — каза Тим. — Снимките ни ще излязат във вестника!

— Помогни ми да прибера покупките — каза Мери. — Какъв вестник?

— Мъжът не обясни, но ни фотографира и каза, че ще се обади.

Мери спря и се обърна към сина си:

— Онзи мъж обясни ли защо?

— Не — каза Тим, — но той наистина имаше много хубав „Никон“.

В неделя Мери празнуваше своя тридесет и пети рожден ден, въпреки че „празнуваше“ не бе точно казано. Едуард беше подготвил тайно честването в кънтри клуба. Бяха се събрали съседите им Флорънс и Дъглас Шифър и четири други двойки и я очакваха да се появи. Едуард се зарадва като дете при вида на учуденото лице на Мери, когато влезе в клуба и видя празничната маса и надписа „Честит рожден ден“. Сърце не й даде да му каже, че знаеше за подготовката на това тържество от две седмици. Тя обожаваше Едуард. И защо не? Той беше привлекателен, интелигентен и грижовен. Дядо му и баща му бяха лекари, така че той никога не беше и помислял да стане нещо друго. Беше най-добрият хирург в Джънкшън Сити, добър баща и прекрасен съпруг.