Джеймс Паттерсон - Високи залози

Зейди и един от кардиолозите, доктор Стейг, също бяха в стаята и наблюдаваха с апаратурата, следяща състоянието на Нана.

— Реджайна се нуждае от това, което наричаме вентрикуларен уред за подпомагане на дейността на лявата сърдечна камера — обясни лекарят. — Това е най-добрият метод след трансплантацията, а и така ще може по-рано да се върне у дома. — Отпусна ръка върху рамото на Нана и леко повиши тон. — Имаш ли някакво конкретно желание, Реджайна?

Тя кимна с глава, все още леко замаяна.

— Да не съм мъртва — промълви тя и аз се засмях заедно с всички останали.

Очите й отново се затвориха.

— В продължение на няколко дни ще се събужда и ще заспива — обясни ни доктор Стейг, — но няма защо да се безпокоите.

Той остана още няколко минути, за да обясни на Бри и на мен какви грижи трябва да полагаме за Нана, след което ни остави сами в стаята.

Докато седяхме с Бри до леглото, тя ми каза, че гледала късните новини. Всички водещи канали излъчвали на живо от центъра „Кенеди“, от Белия дом и от дома на семейство Ванс във Филаделфия. Донякъде неловък траур започнал да се разпространява из цялата страна.

— И така, истина ли е? — попита ме Бри. — Наистина ли всичко свърши?

— Да — кимнах, но мислех повече за Нана, отколкото за Теодор Ванс. — Доколкото всичко някога свършва. Зевс е мъртъв. Поне това знаем със сигурност.

Не се шегувам, като казвам, че тази година не усетихме кога дойде времето за ваканциите. Деймън се прибра у дома за Коледа, а за новогодишната вечеря Нана вече се бе възстановила достатъчно, за да приготви печено за цялото семейство, с малко помощ от приятелите си. Беше чудесен начин да се сбогуваме с изтеклата година, само ние шестимата — макар че Али и Нана заспаха преди полунощ.

Първият ден от новата година също започна съвсем тихо. Заедно с Нана, в стаята й, изслушах няколко глави от „Свободен живот“ на Ха Джин, приготвих късна закуска на децата, а после попитах Бри дали би искала да излезе с мен следобед на разходка с колата.

— Едно пътуване в провинцията ще ни се отрази чудесно — отговори ми тя. — Добра идея.

Навън беше доста студено, но климатикът в колата работеше отлично. Пуснах диск на Джон Леджънд и потеглих на север. В продължение на около час само наблюдавахме как гледките на пейзажа се редуват край нас.

Бри дори не забеляза накъде се бяхме насочили, докато не отбих по шосе 270 в Мериленд.

— О, боже.

— О, боже ли каза?

— Чу ме. О, боже. Боже, боже, чудесно е. Обичам това място!

За нас Катоктин Маунтин парк символизираше нещо сантиментално и много скъпо. Това беше първото място, където отидохме с Бри, а след това още няколко пъти идвахме на къмпинг с децата или само двамата. Беше красиво през годината — и, както се оказа, затворено в навечерието на Новата година.

— Няма значение, Алекс — успокои ме Бри. — Пътуването дотук беше чудесно изживяване.

Отбих колата до портала от големи камъни и изключих двигателя.

— Нека все пак да се разходим. Какво ще ни направят, ще ни арестуват ли?

Няколко минути по-късно с Бри имахме на разположение Кънингам Фолс само за нас двамата. Все едно бяхме сами в цялата Вселена. Снегът беше девствен; небето — яркосиньо, — един от идеалните дни, които природата понякога ни даряваше.

— Взе ли някакви решения? — попитах я аз.

— Разбира се — кимна тя. — Да работя прекалено много, да спра да посещавам гимнастическия салон и да ям, докато надебелея. А ти?

— Ще престана да мисля толкова много за миналото.

— Добър план.

— Може би да прекарвам по-малко време с децата.

— Това определено. Страхотна идея.

— И да разбера дали мога да убедя жената, която обичам, да се омъжи за мен.

Бри спря рязко — очаквах го. Възползвах се от момента и извадих пръстена от джоба си.

— Беше на Нана — обясних. — Тя също би искала ти да го носиш.

— О, господи. — Бри се усмихваше и клатеше глава; не можах да разгадая изражението й. — Алекс, наскоро преживя толкова много трагедии. Сигурен ли си, че това е най-подходящият момент за теб?

Ако беше някоя друга жена, може би щях да помисля, че е завоалиран начин, за да ми откаже по-безболезнено. Но това беше Бри, а тя не си падаше по завоалираните начини.

— Бри, спомняш ли си вечерта на рождения ми ден? — попитах я.

— Разбира се — рече тя, малко смутено. — Когато започна всичко. Цялата лепкава мръсотия. През онази нощ ти за пръв път научи за Каролайн.