Джеймс Паттерсон - Високи залози

Доши настоя разпитът да се проведе извън залата, на което от ФБР не се противопоставиха. Бързо се съгласиха разпитът да се състои в сградата „Айзенхауер“.

— Отново е Крос — заговорих в микрофона. — Правилно ли предполагам, че Дан Корморан вече е заел поста си като шеф на охраната в центъра „Кенеди“?

— Защо искаш да знаеш? — Този път беше Сайлоу Ридж. Дори не подозирах, че и той е включен към линията.

— Корморан беше моето лице за контакт по случая Зевс — осведомих го. — Ще се изненадам, ако той не разполага с полезна за нас информация.

Истината бе по-различна — исках да задам няколко въпроса на Корморан, както и да се срещна очи в очи с него, преди да съм казал нещо, за което после можех да съжалявам.

Те не ми отговориха, но това сега нямаше голямо значение. Скоро щях да разбера. Пред нас вече се извисяваше сградата на центъра „Кенеди“.

Вероятно никога не е имало подобна мащабна акция по задържане на заподозрян в аналите на историята на полицията и категорично не в моята полицейска дейност.

Събрахме се на терасата откъм реката пред центъра „Кенеди“, точно отвън пред голямото фоайе, където партито беше в разгара си. През високите двадесет метра прозорци успях да забележа голям брой филмови звезди, но нямаше и следа от Теди Ванс. Никакъв признак от Зевс?

Люк Хамел беше взел от Бюрото още един старши агент със себе си — Джеймс Уолш, когото не разпознавах и мисля, че досега не се бяхме срещали. Моят бивш шеф Рон Бърнс се държеше дистанцирано с него, но се постара да включи в операцията Махони и мен. Ако можех, някой ден щях да му върна тази услуга.

От специалните служби разполагахме с Риърдан и Ридж, освен оперативния екип, вече изпратен на място. Това означаваше, че агенти в смокинги пазеха по двойки всички врати, а долу на улицата беше струпан многочислен отряд от вашингтонската полиция. Имаше и хеликоптер, и екип за спешна помощ — стандартната процедура, когато президентът присъстваше на някое събитие.

Като изключим Белия дом, тази нощ нямаше по-охранявана сграда във Вашингтон. Усещах как напрежението сковаваше цялото ми тяло.

След като заехме изходни позиции, Риърдан наблегна на временното условие „за нахлуването“ — никой да не влиза, нито да излиза, докато първият джентълмен не бъде изведен от залата. Следващата стъпка беше отклоняване на уличното движение от сградата. Мнозина шофьори щяха да бъдат сериозно затруднени, но точно сега това беше най-малкият ни проблем.

По всяка вероятност първият джентълмен беше убиец.

Изтече по-малко от минута, когато Дан Корморан излезе навън в смокинг. Докладва директно на Риърдан, като пренебрегна всички останали.

— Мадам, готови сме за влизане.

— Добре. Искам да го изведете кротко и тихо, разбра ли, Дан? Монтана 10 10 Тук Монтана е кодово име за Теодор Ванс, използвано от охраната, начело с Дан Корморан. — Б.пр. ще излезе оттук и ние ще продължим до сградата „Айзенхауер“.

— Да, мадам.

Докато се обръщаше да си тръгне, погледите ни се кръстосаха. Не знаех колко вече бе съобщено на Корморан, но присъствието ми беше достатъчно красноречиво. Сигурно знаеше какво става. Все пак не можех да отгатна нищо по лицето му, а и той се връщаше вътре, раздавайки заповеди по микрофона, скрит в маншета му.

— Говори Корморан. Искам охраната на Монтана да е готова да потегли, начело с мен. Обръщам се към цялата команда: ще ни е нужен целият транспорт от Норт плаза. Незабавно.

Инстинктивно се наведох напред и заговорих тихо на агент Ридж.

— Трябва да влезеш с него — казах му.

Той дори не ме погледна.

— Благодаря за напомнянето, детектив.

— Говоря сериозно — настоях, но той изпъна ръка, за да ме накара да се отдръпна.

— Крос, някой ден може и да станеш кралят на света, но сега просто кротувай.

Точно това ми бе много трудно да направя. Този сценарий никак не ми харесваше — не и ако Теодор Ванс действително беше убиецът…

Нещо не беше наред. Теди усети напрежението, излъчващо се от Корморан, дори преди агентът да заговори на ухото му.

— Извинете ме, сър. Бихте ли дошли с мен, моля? Става дума за нещо важно.

Маги също го видя, но отлично знаеше как да реагира. Усмихна се със сияйната усмивка на отлична домакиня.

— Нали няма да го задържиш много, Дан?

— Да, мадам.

— Губернаторе, не забравяйте мисълта си — каза Теди на госта им. — Веднага ще се върна.

После, без да знае защо, се наведе и целуна жена си по бузата.