Джеймс Паттерсон - Високи залози

— Обичам те, скъпа — прошепна, а тя примигна.

Сладката Маги. Светът навярно никога нямаше да узнае колко добра може да бъде тази жена. Не че наистина я обичаше, нито знаеше какво означава това чувство. Но се получаваше. Двамата бяха добра двойка. Колкото и много неща за него да останат завинаги в тайна за нея, това нямаше да изтрие истината помежду им. Сбор от отделни части и всичко останало. Сложно, като при всички връзки.

Той забърза редом с Корморан, докато преминаваха през фоайето.

— Какво става, Дан?

— Сър, искам да запазите спокойствие — рече Корморан. — От ФБР искат да ви зададат няколко въпроса. Чакат отвън, за да ни отведат до сградата „Айзенхауер“.

Теди се закова намясто.

— Поспри за секунда. Да не се опитваш… — Наклони глава на една страна и се усмихна на една преминаваща двойка, която го зяпаше глупаво. После се обърна с гръб към залата. — Да не се опитваш да ми докараш някой шибан инфаркт?

— Сър, зная какво правя. Наистина. Трябва да ми вярвате.

— Да ти вярвам? Ти направо ме тикаш в ръцете им!

Корморан пъхна в джоба ръката с микрофона. Гласът му се сниши до трескав шепот.

— Не съм ли ти доказал всичко досега? За бога, Теди, стегни се. Просто искат да ти зададат няколко въпроса.

— Защо не ти вярвам, Дан? Това е лошо. Това е много лошо, нали?

— Чуй ме. — Погледът на агента се стрелна до най-близкия изход и тутакси се върна обратно върху Теди. — Единственият възможен изход от тук е право през тези врати. Или ще продължим да вървим, или те ще влязат вътре. Няма накъде да се бяга, Теди. Ако влязат тук, ще бъде много смущаващо за президента.

Сега и той ги видя — група черни костюми отвън на терасата към реката, включително и онзи детектив от вашингтонската полиция, дето душеше по следите му. Алекс Крос. Който отдавна трябваше да е мъртъв и погребан.

— Сър, трябва да вървим.

— Не ме подканяй, по дяволите! Да не се самозабравяш? Аз съм Теди Ванс.

Теди изпъна вратовръзката си и взе висока чаша с шампанско от подноса на преминаващия наблизо келнер. С усилие на волята си наложи да не я пресуши цялата наведнъж. Само малка глътка засега и още една непринудена усмивка към залата, макар че кръвта бучеше в ушите му.

— Добре — рече той. — Да го направим. Със сигурност мога да им отговоря на няколко въпроса.

Дан Корморан действаше гладко и ефективно. Не можех да го отрека. Влезе в голямото фоайе и след около четиридесет и пет секунди излезе с Теодор Ванс. Изглежда, всичко вървеше по план.

После Ванс се спря точно преди да стигнат до вратата. Обърна се, за да каже нещо на агента от специалните служби. Корморан пъхна в джоба си ръката с микрофона. Това не беше добре, никак не беше добре.

Застанала до мен, Анджела Риърдан сложи длан върху микрофона в ухото си, опитвайки се да чуе какво си говорят.

— Дан, какво правиш?

Не й отговори.

— Корморан, продължавай да се движиш. Дан! Доведи тук Монтана — заповяда Риърдан.

Махна с ръка на агент Ридж, че може да влезе, но после го дръпна обратно, като видя, че Ванс се обърна и закрачи към нас. Сега ни гледаше…

Той ли беше Зевс? Според Хана Уилис беше той. И аз й вярвах.

Корморан го следваше на една крачка отзад, с още трима от охранителния екип — един отпред и по един от всяка страна на първия джентълмен. Агентът до вратата я отвори и задържа разтворена, докато мине Ванс.

Следващото се случи за част от секундата. Един от онези мигове, които идват и си отиват, но се запечатват завинаги в съзнанието и никога не се забравят.

Корморан почти не се виждаше, скрит зад Ванс, затова зърнах само как краят на сакото му отзад се повдигна.

Само след секунда измъкнах от кобура моя глок, но вече бе прекалено късно.

В ръката на Корморан се надигна пистолетът му Зиг Зауер 0.357 и той стреля в тила на Теодор Ванс. Ванс политна напред и падна тежко върху бетона отвън.

Последва невъобразим хаос. Недоумение. Ужас. Недоверие. Почти моментално Корморан бе прострелян с няколко едновременни изстрела от агентите около него. Само за броени секунди и той лежеше долу, а наоколо избухна невероятна лудница.

Стотици хора пищяха и се опитваха да се доберат до изходите. Точно тогава обаче завесите на фоайето се задействаха и отрязаха сцената на стрелбата.

В този момент видях плътна група от агенти от спецслужбите да тичат заедно с една фигура, за която предположих, че беше президентът на Съединените щати, към най-близкото обезопасено помещение, което бяха подготвили. Зачудих се дали знае, че съпругът й е прострелян.