Джеймс Паттерсон - Високи залози

При следващата ни среща, на същото място, оставих на масата пред нея фотокопие на страница.

— Какво е това? — попита тя.

— Погледни го.

Мара се наведе, като отметна с пръстите си с бял маникюр един кичур от косата си. Дори и тук, в стаята за разпити, тя запазваше някаква поразителна изтънченост, макар да ми изглеждаше по-скоро придобита, отколкото вродена. Твърдеше, че е счетоводителка, но бе завършила само първата година в колежа.

— Самолетни билети? — заговори тя. — Не разбирам. За какво ми ги показвате?

Сампсън се приведе над масата. Когато пожелаеше — а това се случваше често по време на работа, — той можеше да изглежда доста заплашителен със своите двеста и шест сантиметра.

— От Монреал до Цюрих, полетът е бил снощи. Видя ли имената?

Той потупа с пръст върху билетите.

— Антъни и Шарлот Никълсън. Твоят приятел е смятал да избяга, Мара. Заедно със съпругата си.

Тя избута встрани фотокопието.

— Да бе, и аз имам компютър и цветен принтер.

Извадих мобилния си телефон и й го подадох.

— Тук е набран номерът на Суис Еър. Искаш ли да се обадиш и да попиташ за резервацията?

След като тя не ми отговори, реших да й отпусна още няколко минути, за да осмисли ситуацията. Всъщност тя беше права — бяхме фалшифицирали билетите. Когато се върнахме в стаята, беше готова. Личеше си, че е плакала, макар че се бе опитвала да изтрие сълзите си.

— Какво искате да знаете? — попита Мара, сетне присви очи. — И какво ще получа срещу това?

Сампсън я погледна изпитателно.

— Ще направим всичко, което можем, за да ти помогнем.

— Така стоят нещата, Мара — кимнах. — Който ни помогне пръв, и ние му помагаме.

Извърнах се към касетофона и го включих.

— Кои бяха онези в колата? Да започнем от това.

— Нямам представа — отсече момичето. — Никога преди не съм ги виждала. — Повярвах й.

— Какво искаха те? Какво казаха?

Тук тя замълча. Имах чувството, че вероятно е готова да натопи Никълсън, но не можеше веднага да се реши.

— Знаете ли, аз го бях предупредила, че може да се случи нещо подобно…

— Подобно на какво, Мара? — намеси се Сампсън. — Можеш ли да го уточниш?

— Той изнудваше клиентите на клуба. Уверяваше ме, че това ще бъдат парите за „новия ни живот“. Поне така го наричаше… Нов живот ли? Как пък не? — Завъртя ръка из стаята. — Това ли е новият живот?

— А какво знаеш за хората, които е изнудвал? Спомни си имената им, може би някакви прякори, всичко, което си чула.

Мара Кели още набираше кураж, но когато заговори, тонът й беше горчив и саркастичен.

— Зная, че той винаги добре се подсигуряваше. Отвсякъде. По този начин, ако някой се разприказва, всички щяха да пострадат. И ако нещо се случеше на Тони, аз трябваше да разглася информацията. — Облегна се назад и скръсти слабите си ръце. — Това беше идеята, между другото. Тази заплаха той бе отправил към тъпите задници, които изнудваше, след като им осигуряваше малко чукане.

— И всички ли плащаха? — попита я Сампсън.

Очите й отново обходиха стаята, сякаш още не можеше да повярва, че се намира тук, че се е стигнало до всичко това.

— Е, ако го правеха наистина, сега нямаше да водим този разговор, нали?

На Тони Никълсън не му отне много време, за да пропее за клуба и за схемата за изнудване. Много пъти преди това бях ставал свидетел на подобно отприщване. Случваше се най-вече, когато заподозрените започваха да се надпреварват в самопризнанията си, когато усещаха, че почвата под краката им се изплъзва. За да го убедим да започне с признанията, Мара Кели трябваше преди това да ни разкрие всичко за организацията на клуба: за тайните сметки в азиатски банки, асиметрично кодирани — за да остават парите на Никълсън непокътнати, докато не реши да ги изтегли.

— Защо, мислите, че хванаха и Мара? — не спираше да ни пита той. — Не се подвеждайте по привлекателното й лице. Тази кучка изобщо не е толкова глупава, колкото изглежда.

Предполагам, че тези двамата вече не играеха в един отбор. Очертаваше се интересно развитие на нещата.

Никълсън вече с часове седеше на плетения сгъваем стол, изпънал настрани ранения си крак, стегнат в шина. Ако се съдеше по сгърченото му лице, скоро трябваше да си вземе успокоителното.

— Добре — подех. — Това беше само началото, Тони. А сега да поговорим за истинската причина, поради която сме тук.

Отворих една папка и започнах да подреждам снимките по масата.

— Това са Тимоти О’Нийл, Катрин Тенанкур, Рената Крус, Каролайн Крос.