Джеймс Паттерсон - Високи залози

Тилман се спря, но не се извърна.

— Говори с Гейб — това бе всичко, което изрече.

И продължи към изхода от библиотеката. А агентът нямаше друг избор, освен да го последва.

Разговорът бе приключил, а и в трапезарията раците изстиваха.

Сирената на колата ми не спря да вие през целия път по авеню „Потомак“ и после навътре в града. Спрях я чак когато достигнах паркинга на болницата „Сейнт Антъни“. Откакто чух съобщенията на Бри по гласовата ми поща, мислите ми не преставаха да се лутат трескаво. Как е могло да се случи това? Та нали тази сутрин Нана седеше в леглото; говореше с нас; чувстваше се по-добре .

Щом стигнах с асансьора до шестия етаж, първото познато лице, което зърнах, беше на Джени. Седеше на ръба на един от пластмасовите столове пред интензивното отделение. Виждайки ме, се затича към мен и силно ме прегърна.

— Нана е в кома, татко. Те не знаят дали ще се събуди или не.

— Успокой се. Вече съм тук. — Усетих как вцепененото й тяло се отпусна в ръцете ми и сълзите й рукнаха. Джени беше толкова силна и в същото време толкова крехка. Прилича на Нана , не преставах да си мисля, докато я прегръщах. — Видя ли я? — попитах.

Тя кимна, притисналата глава до гърдите ми.

— Само за около минута. Сестрата ми каза да изчакам тук.

— Хайде — казах и поех ръката й. — Мисля, че ще имам нужда от теб.

Заварихме Бри приседнала до леглото на Нана, на същия стол, на който прекарах миналата нощ. Изправи се и ни прегърна.

— Така се радвам, че си тук — прошепна.

— Какво се случи? — попитах загрижено с тих глас, понеже се опасявах, че Нана може да ни чуе.

— Има нарушения във функциите на бъбреците й, Алекс. Сега я поставиха на диализа, отново започнаха да й дават хидралазин, бета-блокери и…

Едва чувах думите на Бри. Още по-трудно ми бе да схвана за какво ми говори. Краката ми се подкосиха, зави ми се свят.

Но нищо не ме бе подготвило за вида на Нана. Изглеждаше много по-зле.

Отново беше на апаратно дишане, но този път чрез трахеотомия, директно в гърлото. В носа й бяха поставили тръбичка. Беше свързана и към апарат за диализа. Но най-лошото бе лицето й — измъчено и изпито, сякаш страдаше от силна болка. Очаквах, че просто ще изглежда като заспала, но това беше много по-тревожно и страшно.

Промуших се през уредите и приседнах до нея.

— Аз съм, Алекс. Вече съм тук. Аз съм, Алекс, стара жено.

Имах чувството, че се намирам от другата страна на дебело стъкло, разделящо ме от Нана. Можех да й говоря, да я докосвам, да я гледам, но реално нямаше как да общувам с нея. И това беше най-силното усещане за безпомощност, което някога бях изпитвал. Обзе ме ужасяващо и мъчително предчувствие, че знаех какво предстои.

Обикновено се справях добре при кризи — нали с това си изкарвах прехраната, — но сега едва се сдържах да не рухна окончателно. Когато Джени се доближи и застана до мен, не се опитах да скрия сълзите си.

Това не се случваше само на Нана. Случваше се на всички нас.

И докато седяхме така и я гледахме онемели, една сълза се търкулна по бузата й.

— Нана — промълвихме всички в един глас. Но тя не ни отвърна, нито се опита да отвори очи.

Имаше само една самотна сълза.

Прекарах цяла нощ до леглото на старата. Когато не дремех или не се пречках на сестрите, които през няколко часа проверяваха пациента си, говорех на Нана. Отначало се придържах към по-безобидни теми — колко я обичаме, как я подкрепяме и дори за това, което се случваше в стаята.

Но накрая се досетих, че Нана винаги бе предпочитала чистата истина, независимо каква ще се окаже тя. Затова започнах да й разказвам за преживяното през днешния ден. Точно както винаги си бяхме говорили, без да мисля за възможността, че някога ще бъде сложен край на тези наши разговори.

— Днес бях принуден да убия човек — признах й.

Навярно би трябвало да кажа нещо повече за това, след като го бях изрекъл на глас, но просто млъкнах. Предполагам, че това бе моментът, когато Нана трябваше да ми отговори.

И тогава тя все едно го направи… В съзнанието ми изникна един спомен от по-ранните години, когато водихме подобен разговор.

Той има ли семейство, Алекс?

Първо това ме попита Нана. По онова време бях на двадесет и осем. Беше въоръжен грабеж в малък магазин в Саутийст. В най-окаяното предградие на Вашингтон. Когато се случи, не бях дежурен. Просто се прибирах у дома. Името на мъжа беше Еди Клемънс. Никога няма да го забравя. За пръв път някой стреляше по мен и за пръв път аз отговорих на огъня, за да се защитя.