Джеймс Паттерсон - Високи залози

Тя беше пълна противоположност на Шарлот. Например, за разлика от съпругата му, знаеше твърде много. Освен това беше от Ню Йорк, от смесен ирландско-италиански произход. За нюйоркчаните не беше типично да си държат езиците зад зъбите.

— Какво искат тия? — продължи да го притиска тя. — Къде ни водят? Кажи ми.

— Това е дяволски добър въпрос — отвърна Никълсън и изрита гърба на предната седалка със здравия си крак. Изкрещя на похитителите си: — Къде, мамка му, ни водите?

Това му спечели само обратен удар по скулата с дулото на пистолета. Почувства болката, но вече не му пукаше. Всъщност болката можеше да се приеме като нещо добро — означаваше, че още е жив…

— Каквото и да става тук, трябва да знаете, аз повече не работя за него — обясняваше забързано Мара на двамата мъже на предните седалки. — Трябва да ми повярвате. Ще ви кажа всичко, което искате да знаете. Бях му счетоводителка.

— Затваряй си устата, Мара — сопна й се Никълсън. — Няма смисъл.

— Той изнудва хората. Все важни клечки. За пари. Записва ги и…

Никълсън се наведе заплашително към нея, но това бе всичкото, което можеше да стори.

— Мара, предупреждавам те.

— За какво, Тони? Малко е късно за предупреждения, не мислиш ли? Дори не трябваше да съм тук.

Тъмнокафявите й очи излъчваха само страх и ярост, същото, което изпитваше и той, тъй че му бе трудно да я обвинява докрай.

— Говоря за важни особи — не спираше да дрънка тя. — Богаташи. Политици. Банкери от Уолстрийт. Адвокати. Все големи клечки…

— Да, да — прекъсна я шофьорът. — Кажи ни нещо, което не знаем. Иначе, както рече твоят човек — затваряй си устата, Мара.

Махони съобщи по телефона новите ни координати, докато следвахме данните от джипиес системата, и се отклонихме от Белтуей авеню, за да продължим по Айзенхауер авеню. Стъмваше се, но шосетата още бяха натоварени с автомобили. Стотици хора всеки ден изминаваха десетки километри до работата си. Запитах се дали работното време от девет сутрин до пет следобед не се е превърнало в анахронизъм.

След около два километра по Айзенхауер авеню стигнахме до редица от напълно еднакви четириетажни градски къщи, подредени по дължината на улицата.

Една отбивка от авенюто беше отбелязана с табела, приветстваща посетителите на жилищния комплекс Авалон Камерън Кърт .

Джипиес системата ни поведе навътре през малък лабиринт от ниски постройки. Всичко беше на ниво, по последна мода, като онези новосъздадени „общности“, които притежаваха собствени източници. Но според Махони и лаптопа му наемите стигаха до небесата — три хиляди и петстотин долара на месец.

— Знаеш ли, леля ми живее на подобно място, във Веро бийч във Флорида. Позволяват им да имат максимум по два домашни любимци, но тя има четири малки, почти еднакви, кученца и ги разхожда поотделно, по две наведнъж.

Опитвах се да го слушам, докато не стигнахме до блока на Никълсън.

— Хей, Нед. Видя ли това? — На около петдесет метра пред нас тъмносин седан току-що потегли към шосето. — Това не е ли сградата на Никълсън?

Махони се надигна и затвори лаптопа.

— Тук трябва да е. Нека да проверим.

Другата кола ускори и се насочи право към нас. Успях да забележа, че имаше номера с регистрация от Вашингтон. Отпред пътуваха двама, а отзад още двама, които не се виждаха много добре.

Но когато ни задминаха, се вгледах по-старателно и само за секунда кръстосахме погледи с Тони Никълсън.

Веднага щом включих сирената, тъмносиният седан се отдалечи от сградата и зави зад ъгъла. Нямах представа кои бяха в колата — мафиоти, наемни убийци или някои други — но начинът, по който потеглиха, ми подсказа, че Никълсън и приятелката му сериозно са загазили.

Нед вече докладваше по телефона.

— Говори Махони. Получих заповед да се насоча към целта, към Никълсън. Преследваме син понтиак, модел Джей-6, с регистрационен номер от Вашингтон.

Завихме след следващия ъгъл и ги видях спрели на изхода от жилищния комплекс.

— Едно на нула за добрите! — възкликна Нед и стисна юмрук. По Айзенхауер авеню имаше много оживено движение и това ги блокира. За секунда си помислих, че ще приключим случая чисто.

Но тогава двете предни врати на синия понтиак се отвориха и онези двамата изскочиха едновременно. И едновременно откриха огън!

С глух тътен един куршум пръсна предното ни стъкло преди още Нед или аз да се измъкнем. Отворих рязко моята врата и се търколих по асфалта. Махони също се промъкна навън през вратата на шофьора и залегна до мен.