Джеймс Паттерсон - Високи залози

— Което означава, че Никълсън е какво — задникът на слона ?

Разсмях се. Махони винаги намираше бързо най-подходящия отговор, но бе ненадминат по остроумие, когато беше под пара.

— Мисля, че някои търсят същото, което търсим и ние, само че те първи са се добрали до него. А това може да означава само едно: че те, в сравнение с нас, имат да сглобяват повече парчета от пъзела.

— Или — Махони вдигна пръст — той сам е инсценирал изчезването си. Не е било трудно — захвърля няколко куфара на пода и изпотрошава мебелите, а сега лети насред Атлантическия океан с неговата малка проклета филмова колекция, докато ние още духаме праха в къщата, за да търсим отпечатъци.

Още малко обсъждахме възможностите, докато не дойде следващото обаждане. Това, което му съобщиха, отново възбуди Махони. Въведе адреса в лаптопа.

След няколко секунди вече следвахме насоките на джипиес навигацията по Блетуей авеню към град Александрия — но не към къщата на Никълсън.

— Отиваме в жилищния комплекс „Авалон“ — обясни ми Махони. — Никълсън е засечен в базата данни за наематели. Предполагам, че не е платил някоя месечна вноска.

— Апартамент под наем? — учудих се. — В същия град, в който живее?

Махони кимна.

— Живее със съпругата си — уточни той, — за която мога да се обзаложа, че е поне с петнадесет години постара от тази, която ще намерим зад вратата на апартамента. Какво ще кажеш? Залагаш ли двайсетачка?

— Нищо не залагам.

Тони Никълсън се наведе от задната седалка, доколкото му позволяваха белезниците. Видя, че прозорците на втория етаж светеха.

— Няма нужда да идваме тук — рече. — Тя нищо не знае. Заклевам се в това.

Онзи, който го бе ударил по коляното, отвори дясната предна врата на колата.

— Кой знае — промърмори той. — Може да говориш насън.

Излезе и се приближи към входната врата. Отключи с един от ключовете от връзката на Никълсън.

А той се замисли дали още имаше шанс да отърве кожата си. И дали ще успее да спаси и Мара. Не можеше да се отърси от сюрреалистичната представа — красивото й лице в найлонова торба.

Шофьорът беше висок и рус — също като него, — със светли очи и квадратно чело. Изглеждаше по-интелигентен от латиноамериканеца. Може би беше и поне малко по-разумен от него.

— Слушай — зашепна му Никълсън. — Зная какво търсите. Мога да ви помогна да го намерите, но само ако ми осигурите възможност да се измъкна невредим.

Мъжът остана неподвижен, втренчен в предното стъкло на колата, все едно Никълсън не говореше на него.

— Искам да сключим сделка, за това намеквам…

Все още никаква реакция от предната седалка.

— За диска. За диска със Зевс . Чуваш ли ме? Ще ти кажа къде е.

— Да — най-после промълви блондинът. — Ще кажеш.

— Тогава… Защо да не направим сделка? Сега? Тук? Защо не, по дяволите?

Пръстите на похитителя започнаха леко да барабанят по волана.

— Защото така или иначе ще те убием. И теб, и приятелката ти.

Никълсън усещаше глухите удари на сърцето си, най-сетне имаше чувството, че вече нищо няма значение. Засмя се, малко отчаяно.

— Господи, друже, нямам намерение да те уча как да си вършиш работата, но тогава защо аз, по дяволите, бих…

Шофьорът се извърна внезапно, пресегна се надолу и силно стисна подутото коляно на Никълсън.

Болката беше мигновена и зашеметяваща. Гърлото му пресъхна, челюстта му увисна. Не можа да си поеме дъх, още по-малко да закрещи. И сред тази странна тишина беше лесно да се чуе приглушеният глас на мъчителя му:

— Защото по някое време, друже, ще изгубиш желание да живееш и ще ти се прище да си мъртъв. Загря ли? И ако дотогава още не си ни казал това, което искаме да знаем — повярвай ми, ще го направиш.

Вратата на колата се отвори и Мара се плъзна вътре. Никълсън видя първо слабите й крака, а сетне и ръката на латиноамериканеца, която стискаше здраво отзад русата й коса. Онзи затъкна в колана си пистолет четиридесет и пети калибър, после затръшна вратата.

Разбираемо бе, че приятелката на Тони беше страшно изплашена. По дяволите, та тя бе само на двадесет и три. Ръцете й бяха стегнати отпред с белезници, но пуловерът й бе дръпнат над тях, за да ги прикрива. Никълсън й бе подарил този пуловер. Кашмирен. От магазина на „Поло“ в Александрия. В щастливите им дни.

— Как си?

— За бога, Тони, какво става тук? Той ми обясни, че бил от полицията. Показа ми значка. Вярно ли е?

— Просто не казвай нищо — посъветва я Никълсън тихо. Струваше му се, че раненото му коляно всеки миг ще се пръсне. Почти му бе невъзможно да се съсредоточи, а появата на Мара само влоши ситуацията. Ужасно я влоши, защото той наистина я обичаше.