Джеймс Паттерсон - Високи залози

Никълсън едва този следобед разбра истината — той не притежаваше смелостта на хладнокръвен убиец. Не, в никакъв случай не можеше да го извърши със собствените си ръце. Винаги бе вярвал, че ако се наложи, лесно ще притисне някоя възглавница върху лицето на Шарлот или ще пусне някое смъртоносно хапче в сутрешното й кафе. А сега бе прекалено късно, за да наема друг да свърши мръсната работа, което би било най-лесното разрешение на проблема му.

Наблъска последните вещи в пътническия сак, докато Шарлот не спираше да му опява от другия край на леглото. Чантата „Луи Вюитон“, която беше приготвил за вещите й, още бе празна, а търпението му вече се изчерпваше. Ужасно му се искаше да й зашлеви един шамар. Но какво можеше да постигне с това?

— Скъпа. — Думата едва не заседна на гърлото му. — Просто ми се довери. Трябва да хванем самолета. Ще ти обясня всичко, но по-късно, когато ще сме далеч от тук. А сега, вземи само най-необходимото и да тръгваме. Хайде, да вървим, скъпа. — Преди наистина да се вбеся и да те убия с голи ръце.

— Да не би да е свързано с онези двамата от миналата нощ? Знаех си, че нещо с тях не беше наред. Дължиш някому пари — това ли е?

— По дяволите, Шарлот, чуваш ли въобще какво ти говоря? Тук не е сигурно, глупачке. Нито за мен, нито за теб. Най-доброто, на което можем да се надяваме, е да ни тикнат в някой затвор. Това е най-доброто , разбра ли? Оттам нататък става само по-зле.

Зависи кой пръв ще се добере до нас , беше останалата част от мисълта му, която не изрече.

— Ние? Какво искаш да кажеш с това ние ? Аз никому нищо не съм сторила.

Никълсън се втурна да обикаля леглото и трескаво да хвърля купища дрехи от гардероба в чантата й, заедно със закачалките и всичко останало.

Тогава попадна на кутийката за бижута от червена кожа, която някога й бе купил във Флоренция — преди цяла вечност, когато още бе млад и влюбен, но безкрайно глупав.

— Тръгваме. Веднага.

Тя го последва. Нищо не я плашеше повече от перспективата да остане сама и той разчиташе тъкмо на това. Но успяха да стигнат само до преддверието, където Шарлот съвсем рухна. Никълсън чу нещо като стон, като писък. Обърна се и я видя приведена над полираните дъски на пода. По бузите й, заедно със сълзите, се стичаха черни ручейчета от грима й, с който тя винаги прекаляваше, сякаш беше евтина курва.

— Толкова съм изплашена, Тони. Цялата треперя. Не виждаш ли? Интересува ли те нещо друго, освен собствените ти желания? Защо се държиш така?

Никълсън отвори уста да изрече нещо мило и помиряващо, но вместо това извика:

— Ти наистина си невероятно глупава, знаеш ли?

Пусна чантата и я сграбчи грубо за ръката, без да го е грижа дали няма да я изкълчи. Шарлот се дръпна назад, разрита се и запищя, когато той я повлече по пода. Трябваше само да я замъкне до колата, а там, ако тя искаше, можеше да пукне. Изобщо не го бе грижа за тази тъпа и упорита крава, в каквато се бе превърнала жена му.

Но в този миг се разнесе първият удар откъм външната врата.

Нещо огромно току-що се блъсна отвън, достатъчно силно, за да я сцепи през средата. Никълсън надникна през прозореца само за миг, но това беше достатъчно, за да проумее какво бе това — стенобоен таран. И разбра, че май вече е твърде късно да спаси дори и себе си.

Вторият ужасяващо мощен удар отекна почти веднага. Пръсна ключалката и резето като детски играчки. И вратата се откърти…

— Бягай.

Това беше единственият съвет, който Тони Никълсън успя да изкрещи на жена си, преди да пусне ръката й и да се затича с все сили към задната врата. Всички приоритети сега загубиха значението си, освен оцеляването.

Стигна до кухнята, но там едва не се блъсна в нисък, набит латиноамериканец, който нахълта от задната врата. Кой, по дяволите, бе този?

Последва неясно движение, сетне мъчителна болка отстрани на коляното му. Съзнанието на Никълсън смътно регистрира дълъг гаечен ключ в ръката на нападателя, докато се свличаше на пода. Там и остана.

Отначало беше само болката, после коляното му почервеня и се поду много бързо.

Сетне се появиха белезниците. Врязаха се в китките му, преди да разбере, че са там.

Белезници?

Латиноамериканецът го улови за яката и го повлече по пода обратно във всекидневната, където го пусна в средата на килима.

Вторият мъж — наистина ли бяха само двама? — се извисяваше заплашително над жена му. Наблюдаваше Никълсън със слаб интерес, едва ли не с досада, сякаш всеки ден само с това се занимаваше.