Джеймс Паттерсон - Високи залози

Личеше си, че не бяха от ФБР, поне това бе ясно. Не приличаха и на онези двамата тъпи гангстери от миналата седмица. Дрехите им бяха черни, носеха черни скиорски шапки, нахлузени на лицата им. На ръцете си имаха латексови ръкавици.

Не бяха точно ченгета, но нещо близо до тях. Може би бивши полицаи? Или от специалните сили?

Този, който го нападна, имаше счупен нос, а черните му очи го гледаха отгоре презрително, сякаш Никълсън беше непотребна твар.

— Дискът? — беше всичко, което мъжът изрече.

— Диск ли? — процеди удивено през стиснатите си зъби Никълсън. — За какво говориш, по дяволите? Кои сте вие двамата?

— Две — това число ми харесва. — Мъжът погледна часовника си от неръждаема стомана. — Имаш само две минути.

— Две минути или какво? — попита Никълсън, но прочете отговора в очите му.

По-високият извади найлонова торба и я нахлузи на главата на Шарлот. Тя се опита да се съпротивлява, но той ловко омота сребристата самозалепваща се лента около врата й, запечатвайки главата й вътре в торбата.

Никълсън видя как изражението й се промени, щом тя осъзна какво става. Дори изпита малко жалост към нея, може би дори частица от отминалата любов, нещо емоционално и човешко… За пръв път от години усети привързаност към жена си.

— Ти си луд! Не можеш да й сториш това! — изкрещя Никълсън на мъжа, който държеше Шарлот.

— Никълсън, ти си този, който го прави. Не ние, а ти контролираш ситуацията. Всичко зависи от теб. За бога, накарай ни да спрем.

— Но аз дори не разбирам какво искаш. Кажи ми за какво е всичко това!

Той се хвърли към Шарлот, но пронизващата болка в коляното го събори отново на пода, безпомощно заклещен между дивана и масата за кафе.

— Моля ви, само ми кажете какво искате! Не разбирам! — започна да стене Никълсън, да крещи с все сили, като се стараеше да бъде колкото можеше по-убедителен. Това беше изпълнението на живота му и трябваше да се справи на всяка цена.

Но когато най-сетне той се изправи пред дивана, видя, че Шарлот вече не даваше признаци на живот.

Познатите й сини очи бяха широко отворени. Главата й се бе отпуснала върху рамото, като на кукла, очакваща да й дръпнат конците. Беше невъобразима гротеска, с нахлузената отгоре й найлонова торба.

— Копелета! Долни шибаняци, убихте я! Сега вярвате ли ми? Това ли беше цената?

Двамата мъже останаха невъзмутими, както винаги. Само си размениха погледи. И свиха рамене.

— Трябва да вървим — рече по-високият.

Латиноамериканецът кимна и за секунда Никълсън повярва, че се е отървал, че най-сетне двамата нападатели ще напуснат къщата. Но не стана така. Единият преметна Шарлот през рамо, а другият повлече Никълсън.

Докато подскачаше на здравия си крак към вратата — и само бог знаеше накъде след това. — Никълсън бе обзет от странна мисъл. Искаше му се да бе помил с Шарлот.

С Нед Махони пътувахме с моята кола на изток, по магистрала I-66 към Александрия, когато ни позвъниха, за да ни съобщят, че сме закъснели. От щатската полиция на Вирджиния докладваха, че са заварили опразнена къщата на Никълсън. Имало признаци за нахлуване с взлом и оказване на съпротива, намерили два куфара, пълни с дрехи. А двете коли на семейството още били в гаража.

Сега имахме разрешение да арестуваме Тони, но не знаехме какъв автомобил да търсим, така че ни оставаше да разчитаме само на интуицията.

Съгласно плана трябваше да се претърси къщата му. Заместник-директорът на ФБР Хамел изпрати още един екип за събиране на доказателства. А Махони телефонира на някого в „Хувър Билдинг“, за да провери набързо какво е известно за Никълсън.

Освен това Нед беше взел със себе си един лаптоп „Панасоник Тъгбук“, което му позволи да ускори търсенето. Докато още натискаше клавишите, ми изстреля информацията, както правеше винаги, когато бе неспокоен.

— Е, нашият човек никога не е бил арестуван, получил е поданство, регистриран е като работещ във федералните служби по заетостта, служил в армията — дотук нищо изненадващо. Дори псевдоними няма. И не се споменава в нито едно от криминалните досиета на Бюрото, нито като Тони, нито като Антъни Никълсън.

— Не мисля, че той е убиецът — отбелязах аз.

Махони спря за миг търсенето и ме погледна внимателно.

— Защо?

— Нещата не се връзват, има прекалено много неясноти — обясних му. — Очевидно Никълсън е един от тях, но нищо повече, Нед. Като в онзи стар виц за петимата слепи и частите на слона 5 5 Древна индийска притча: всеки слепец опипал различни части на слона — крак, хобот, ухо, един от бивните, опашка, но описанията им въобще не съвпаднали. — Б.пр. .