Джеймс Паттерсон - Високи залози

За миг върху лицето му се изписа искрена изненада, но той бързо се овладя. Не се огъна, макар че го притиснах.

— Какво за тях? — попита.

— Те всичките са работели за теб.

— Възможно е — съгласи се той. — Доста хора работят за мен.

— Това не беше въпрос. — Посочих към снимката на Каролайн. — Тя бе намерена обезобразена до неузнаваемост. И това ли си заснел с камерите си, Никълсън?

— Сериозно ти казвам: не зная за какво говориш. Нямам дори представа за какво намекваш. Не разбирам накъде биеш…

— Как умря тя?

Нещо сякаш се мярна в погледа му, проблесна като искра. Той сведе очи към снимката, а после ги вдигна към мен.

— Каза, че името й било Каролайн Крос? И твоята фамилия е същата, нали? — Когато не отговорих, на устните му разцъфна усмивка. — Извини ме, детектив, но мисля, че превишаваш правата си и може здравата да я загазиш.

Скочих от стола. Ако масата не беше завинтена за пода, щях да прикова Никълсън към отсрещната стена с нея.

Но Сампсън пръв го докопа. Заобиколи и изрита стола под него. Мъжът се пльосна на пода и простена.

— Кракът ми! — разкрещя се той изведнъж. — Кракът ми! Проклетият ми крак! Копелета! И двамата ще ви съдя!

Сампсън го наблюдаваше хладнокръвно, все едно не чуваше виковете му.

— Нали знаеш, че в щата Вирджиния не е отменено смъртното наказание?

— Какво е това тук? Шибаният иракски затвор Абу Гариб ли? Махай се от мен, дяволите да те вземат! — Никълсън започна да се мята и заблъска по пода.

— Но знаеш кой го е направил, нали! — изкрещях му и аз.

— Ако имах нещо да изтъргувам, мислиш ли, че нямаше да го използвам? Помогнете ми, тъпи задници! Помогнете ми. Хей!

Вместо това ние излязохме от стаята за разпити. И взехме столовете с нас.

Четири часа по-късно Никълсън ни увери, че иска да „изчисти името си“, като ни разкаже всичко, което знае. Но всъщност тайната му мисъл беше да сключи с нас възможно най-добрата за него сделка. Предложи да ни осигури достъп до сейфа си във Вашингтон. Обясни, че сейфът съдържа доказателства, които биха могли да ни помогнат. Съмнявах се, но реших да проявя търпение и постепенно да изтръгвам признанията му.

Трябваше светкавично да уредим доста подробности, но на следващата сутрин двамата със Сампсън пристигнахме пред банката „Ексетър“ в Кънектикът с напълно изрядни документи и с ключа за сейфа, взет от бюрото на Никълсън. Носехме и две празни чанти, в случай че действително трябваше да вземем някакви доказателствени материали.

В тази банка не се съхраняваха обикновени депозити и не се раздаваха заеми. Дори влизането в нея не беше като при другите банки — трябваше да натиснем звънеца още от улицата. Фоайето беше много изискано — не се виждаха никакви брошури с лихви, нито бланки за внасяне на пари.

От гишето на рецепцията ни насочиха към редица от остъклени кабинети в мецанина. В един от тях някаква жена затвори телефона си и се извърна да ни изгледа, докато се качвахме по стъпалата.

Сампсън се усмихна и й махна с ръка.

— Чувствам се като в някой шибан филм с Джеймс Бонд — процеди през зъби той и продължи, имитирайки реплика от филма: — Заповядайте, доктор Крос. Очаквахме ви.

Ръководителят на сектора Кристин Къри наистина ни очакваше. Обаче беглата й усмивка и ръкостискане бяха топли колкото Северното сияние.

— Всичко това е малко необичайно за нас — заговори тя. Акцентът й беше превзет, британски, още по-тузарски от този на Никълсън. — Да се надявам ли, че ще се справите без много шум? Нали мога да разчитам на това, детективи?

— Разбира се — уверих я. Мисля, че и двамата искахме едно и също — колкото е възможно по-скоро да се разделим.

След като госпожа Къри остана удовлетворена от документите ни и сравни подписа на Никълсън на половин дузина бумаги, ни поведе към асансьора в задната част на мецанина. Влязохме в кабината и много бързо започнахме да се спускаме надолу.

— Предлагате ли безплатно обслужване на чекове? — попита Сампсън. Аз само гледах право напред, без дума да продумам. Превзетата обстановка понякога вбесяваше Джон. Както и превзетите личности. Но най-много го ядосваха лошите хора, престъпниците и всички, които им помагаха и съдействаха.

Влязохме в тясно преддверие. До единствената врата дежуреше въоръжен пазач, а върху ненужно голямото бюро дремеше един служител с костюм и вратовръзка. Госпожа Къри ни представи, след което ни поведе към помещението със сейфовете.

Сейфът на Никълсън, с номер 1665, беше сред по-големите, разположени най-отзад.