Чарльз Броко - Кодът на Луцифер

— Била ли си преди в Истанбул? — попита той.

Тя го погледна.

— Искаш да си говорим ли?

Лурдс повдигна рамене.

— Да, била съм — призна тя след малко. — Няколко пъти.

— Обичам старата част. В града е вписана много история.

— Това ли търсим? История?

— Да.

Клийна му се усмихна.

— Но не каза коя история. На гърците, на римляните или на Османската империя.

— Още много култури са живели тук — отвърна Лурдс.

— Но това са трите големи.

— Така е.

Спряха пред руините на Генуезкия дворец, наречен още Палацо дел Комуне, или Общинската палата, зад Банкалар Кадесъ, или Банкерската улица, на която имаше няколко финансови институции още от османско време.

— Какво научи от книгата?

Лурдс заобиколи група деца, които играеха на тротоара.

— Може би сега не е време да говорим за това.

— Така ли? Според мен сега е идеалният момент. Преди да сме стигнали там, накъдето сме се запътили.

Лурдс намести шапката на главата си и премести раницата на другото си рамо. Не каза нищо.

— Знаеш къде отиваме, нали? — настоя Клийна. — Твоето гадже ти е казало.

— Някъде на сигурно място — отвърна Лурдс. — Освен това на професор Аднан няма да й хареса да я наричаш „мое гадже“.

— Мисля, че „бройка“ още по-малко ще й се понрави — мило се усмихна Клийна.

Лурдс предпочете да не отговаря.

— Отиваме на място, което е безопасно според теб или според нея? — попита тя.

Лурдс беше уверен, че каквото й да каже, ще доведе до спор.

В този момент шестима мъже наобиколиха количка с дини, обърната към тримата. Лурдс ги мерна с ъгълчето на окото си. Клийна ги забеляза и бръкна под леката риза, която носеше пусната над джинсите.

— Недей! — нареди Олимпия и се върна при тях.

Адреналинът нахлу в кръвта на Лурдс, когато мъжете се приближиха. Търсеше начин за бягство, но улицата беше претъпкана.

Клийна стискаше пистолета си, опрян в бедрото й, за да не се вижда.

— Приятели са. — Олимпия застана между мъжете и Клийна.

Според Лурдс това беше изключително глупав ход. Клийна не би се поколебала да застреля първо Олимпия. Преди да успее да се спре, той застана между двете жени.

— Вероятно — предложи той, докато мислено се проклинаше — би могла да ни запознаеш с приятелите си… — Гласът му заглъхна, когато позна в един от младежите мъжа с монашеско расо, който ги беше извел от катакомбите.

Днес не носеше расо, беше облечен с каки на цвят дочени панталони, синьо-бели кецове и фланелка от концерт на „Колдплей“.

— Томас — рече Олимпия радушно, — мисля, че вече познаваш Йоаким.

— Официално — не. — Лурдс не знаеше дали да протегне ръка, или да отстъпи крачка назад.

Йоаким кимна със сериозно изражение.

— Добър ден, професор Лурдс! Чувал съм много похвални неща за вас.

— Благодаря. Иска ми се и аз да можех да кажа същото за вас.

Олимпия хвана младежа за ръка и се усмихна. За миг нещо подобно на ревност бодна Лурдс.

— Знам, че никога не сте се срещали — рече Олимпия. — Но се радвам, че сега имате тази възможност. Иска ми се само да беше при по-други обстоятелства.

— Какво общо има той с това? — попита Лурдс.

— Йоаким ще ни помогне — обясни Олимпия.

— Откъде знаеш, че можеш да му се довериш? — попита Клийна.

— Йоаким е мой брат.

Сега, когато имаше повече време и не беше толкова притеснен, Лурдс успя да забележи приликата между Олимпия и Йоаким. Брат й беше по-млад, не толкова млад, за колкото го беше взел в катакомбите, но със сигурност още нямаше четирийсет.

След срещата на улицата Йоаким ги заведе до една жилищна сграда и им уреди стаи на третия етаж. Освен спални за Лурдс, Олимпия, Клийна и мъжете, имаше просторна кухня и трапезария, както и голяма стая, обзаведена със заседателна маса и компютри със сателитна връзка.

— Яли ли сте, професор Лурдс? — попита любезно Йоаким.

— Не, от както закусих със сестра ти — отвърна Лурдс. — Възнамерявах да я заведа на вечеря, преди да ни попречат в университета. — Остави раницата си на пода до един от столовете при заседателната маса. Седна и извади книгата от раницата.

Йоаким се настани срещу него.

— Олимпия каза, че нямате представа кои са били тези мъже.

Лурдс поклати глава.

— Нямам.

— Нито за кого работят?

— Американци са.

— Има ли причина американското правителство да се интересува от този ръкопис?

— Ако знаят какво представлява, сигурно. Ако някой изповядва същите вярвания като вас с Олимпия. — Не последва обяснение и Лурдс продължи: — Защото съдбата на света зависи от написаното тук. — Той прокара палец по страниците на книгата.