Чарльз Броко - Кодът на Луцифер

Клийна презареди пистолета си и попита:

— Могат ли да влязат?

Мъжът поклати глава.

— Вече не. Заключихме.

Тя огледа изпитателно петимата и попита:

— Кои сте вие?

— Както вече казах, ние сме приятели — каза търпеливо младият мъж.

— Познавам всичките си приятели — настоя тя.

— Може би трябваше да кажа, че сме приятели на професора — уточни младият мъж.

— Вярно ли е, професоре? — попита тя, без да сваля очи от мъжете. — Познавате ли ги?

— Още не — отвърна Лурдс. — Но винаги съм готов да се запозная с нови приятели. — Той я погледна. — Особено такива, които не ме отвличат. От такова първо впечатление човек трудно се отърсва.

Тя му хвърли свиреп поглед.

— Можем да се запознаем и по-късно. Този тунел трябва да води нанякъде. Кайин и приятелчетата му може да ни нападнат от другия край.

— Всъщност те не знаят всички тайни на катакомбите — увери я младият мъж.

— Страхотно! — отвърна тя саркастично. — Все пак бих предпочела да се махна оттук.

— Разбира се — младият мъж кимна на човека с фенера и той незабавно се отправи към тъмното гърло на тунела. Лурдс последва светлината.

Лурдс предположи, че са минали няколко минути, докато прекосят тунела. Стори му се, че усеща вертикален наклон, но не беше сигурен — беше прекалено тъмно, а и той повече се ослушваше за шум от преследване.

— Виждам, че държите книгата на Кайин — рече младият мъж.

— Останах с впечатлението, че тази книга всъщност не е негова — отвърна Лурдс. — И без това не можеше да я прочете.

— Моя грешка — рече мъжът и за миг прозвуча като някой от студентите му в „Харвард“. — Не исках да кажа, че книгата е негова. Не му принадлежи.

Неспособен да сдържи любопитството си, Лурдс попита:

— А на кого принадлежи?

— В момента нямам право да ви кажа.

— Каква очарователна тайнственост, а? — обади се Клийна.

— Проявихте ли такова любопитство към хората, които ви наеха да отвлечете професор Лурдс? — контрира я мъжът.

Тя не каза нищо, а Лурдс попита:

— Какво й е толкова специалното на тази книга?

— Успяхте ли да разчетете езика? — поинтересува се мъжът.

— Тъкмо бях започнал, но мисля, че мога да го разчета. Ако разполагам с време.

Зад него Клийна тихо изруга и Лурдс си даде сметка, че това признание може да застраши живота му.

— Пазете си главата тук. — Младият мъж се пресегна и докосна ниска издатина в тавана на тунела.

Лурдс се наведе и го последва. Малко по-нататък тунелът стигна до разклонение. Завиха наляво.

— Какво разбрахте от прочетеното? — продължи непознатият.

— Не много — отвърна Лурдс.

— Но мислите, че можете да разчетете книгата?

Лурдс се поколеба. Ако кажеше, че може, щяха ли да го държат като заложник? А ако кажеше, че не може, щяха да го убият ли? Нито една от възможностите не му се понрави. В ръцете си държеше загадка истинска енигма, от онези, които обичаше да разбулва. Не беше готов да я предаде без бой.

— Мога — отвърна той.

— Това е добре. — Младият мъж спря и другият вдигна фенера, докато водачът правеше нещо по стената отпред.

— Знаете ли за какво се разказва в тази книга? — попита Лурдс.

Младият мъж го погледна и съвсем чистосърдечно заяви:

— Нещо е било изгубено, професоре. Нещо много ценно и много важно. То трябва да бъде намерено. От това зависи много.

— Какво е било изгубено?

Младият мъж тъжно поклати глава.

— Не мога да ви кажа. Съжалявам. Знам, че сте имали тежък ден. Но всичко, което бих казал, може да ви попречи да разчетете книгата. Трябва сам да си създадете впечатления за написаното вътре. Много хора са се опитвали да я разшифроват. Ако се провалите, провалът трябва да е само ваш.

Част от стената отпред се плъзна нагоре и разкри малък отвор. По отсрещната стена се виждаха железни стъпала.

Мъжът с фенера освети вертикалната стълба.

— Чисто е — рече той.

Лурдс беше трети поред и сграбчи една от ръждясалите железни стъпенки над главата си. Метна раницата с книгата на рамото си и се изтегли нагоре. Корозиралият метал цапаше ръцете му с ръжда. Бегъл поглед беше достатъчен, за да види, че вертикалната стълба върви доста високо. Лурдс не можеше да гледа дълго нагоре, защото ръждата се посипваше в очите му. Докато се катереше, усети, че е изтощен до крайност. И много гладен.

Но тайната на книгата не му даваше мира.

Точно когато Лурдс се канеше да уведоми останалите, че не издържа повече, водачът извика на всички да спрат. Над главата им се чу скърцане на метал, след това в шахтата се разля слънчева светлина.