Чарльз Броко - Кодът на Луцифер

Помещението се превърна в истински ад — куршуми свистяха, а монасите хвърляха зашеметяващи гранати. Няколко от телевизионните камери станаха жертва на куршумите, а журналистите се пръснаха да се крият.

— Хванете Лурдс! — изкрещя Уебстър. Беше се изгубил някъде сред мъглата и проблясванията на гранатите. — Хванете Лурдс веднага!

Екарт сграбчи професора и го изправи на крака. Уебстър побягна към вратата в дъното на помещението и Екарт повлече Лурдс по петите му.

Чуха се още изстрели.

В отчаянието си да не изгуби ръкописа Лурдс спъна Екарт, той се олюля и падна пред него. Професорът започна да го рита яростно в лицето. Екарт се отбраняваше, но един от ритниците го улучи в слепоочието и го просна в безсъзнание.

Надмогвайки изненадата си, Лурдс го пребърка и откри командоски нож в жилетката му. Измъчи се, докато пререже пластмасовите белезници, но успя.

Уебстър видя какво става и се спусна обратно към него.

— Не! — Уебстър звучеше отчаяно, почти истерично.

Лурдс извади Свитъка на радостта и се помоли да се получи. Гледаше символите, а умът му превърташе последните пермутации към решението на загадката. В крайна сметка пръстените не се завъртаха един върху друг. Подреждаха се под формата на кръст. Щом го разбра, преводът — макар и още невероятно труден — стана възможен.

Докато четеше, символите върху свитъка станаха леденосини и пергаментът се вледени.

— „Наричам те Луцифер — рече Лурдс. — Наричам те осквернител и разрушител“.

С яростен вик Уебстър се втурна към него през алената мъгла от гранатите. Лурдс инстинктивно направи крачка назад, но беше прекалено късно. Изведнъж пред вицепрезидента сякаш изникна невидима стена и го задържа. Той заблъска по нея с викове и пяна на устата.

— Престани! — ревеше Уебстър. — Престани!

Лурдс побърза да продължи:

— „Наричам те измамник и узурпатор. Наричам те измамник и повелител на лъжите. Наричам те изкусител и горделивец“.

— Искаш ли да узнаеш къде е изгубената Александрийска библиотека? — молеше се Уебстър. Очите му изглеждаха празни и жълти, като на побесняло животно.

Лурдс се поколеба.

— Мога да изпълня най-съкровеното ти желание — обеща Уебстър. — Толкова години я търсиш? Мога да ти помогна да откриеш книгите. Всичко, което си пожелаеш, е твое, само кажи.

За миг Лурдс си представи какво ли е да се разхождаш из залите на огромната библиотека. Хареса му, когато откри Атлантида. Дори беше запазил няколко книги от това събитие. Някои още непреведени.

— Мога да ти дам Александрия — крещеше Уебстър.

Това беше най-голямото изкушение, пред което Лурдс се бе изправял. Усети как решителността му отслабва, но после се съвзе. Не искаше някой да му даде изгубената Александрийска библиотека. След като толкова време я беше търсил, искаше сам да я открие. Мечтата се състоеше именно в търсенето.

— „Наричам те — продължи Лурдс, — за да могат останалите също да разберат неискреността ти. Нека всеки, който се е сприятелил с теб, да не те смята вече за приятел. Нека тези, които мислят, че са познали любовта ти, да видят, че само си се възползвал от тях. В името на всемогъщия бог, прогонвам те от фалшивия лик, който си изтъкал за себе си!“

Щом спря да чете, Лурдс не знаеше какво да очаква. Уебстър продължаваше да стои пред него, но изглеждаше смазан, напълно сразен. Безсилието беше изсмукало гнева и страха от лицето му.

После димът от гранатите го обви и го скри от поглед. Уплашен, с разтуптяно сърце, Лурдс чакаше Уебстър да се нахвърли върху него през димната завеса. После алената мъгла се разсея и когато всичко се проясни, Уебстър беше изчезнал.

— Недей да стоиш така — рече Клийна и застана до него. — Ще те застрелят.

Лурдс нави Свитъка и залегна зад едно бюро. Стрелбата беше почти заглъхнала.

— Къде е Уебстър? — Клийна презареди оръжието си.

— Не знам.

— Отиде ли си?

— Прочетох му Свитъка.

Клийна го погледна.

— Преведе ли го?

— Да.

— А Уебстър?

Лурдс поклати глава.

— Изчезна.

Клийна застреля един от охранителите, който се приближаваше към тях, и поведе Лурдс към изхода.

Съвсем бавно, ужасен, че може да го застрелят, Лурдс се измъкна от стаята. Йоаким и монасите — оцелели по чудо и убедени в божията намеса — ги последваха. Всички бяха зашеметени и не знаеха точно какво се беше случило. Никой друг не беше видял Уебстър да изчезва.

След броени минути стигнаха до лобито, успяха да си пробият път и да напуснат сградата.