Чарльз Броко - Кодът на Луцифер

— Няма значение. Накрая ще бъдеш сразен.

— Само ако вярваш в празна риторика.

— На Йоан от Патмос не му е изглеждало празна риторика.

— Йоан от Патмос е бил обезумял старец. Дори римокатолическата църква е съгласна по този въпрос с мен.

— Предсказал е, че ще дойдеш.

— Разбира се, че го е предсказал. Тук съм от началото на човечеството?

— И още не си успял да го завладееш. — Лурдс поклати глава. — Сигурно е много отчайващо.

— Покоряване. Унищожение. — Уебстър сви рамене. — Все ми е едно. Вече съм оставил трайна диря на този свят. Хората открай време говорят за мен и се боят от мен. — Той се усмихна. — Мога да го преживея.

Лурдс усети как го побиват все по-силни тръпки от злото, вселило се в този човек. Такова нещо не беше преживявал. Беше ужасен и целият трепереше.

Уебстър си погледна часовника.

— Не ми остава много време. — Запъти се към съседната врата. — Телевизионен екип чака, за да чуе горещата ми молба за помощ към президента. Обещавам, че ще бъде пламенно. После, разбира се, ще излъчат „бягството от Саудитска Арабия и злия принц Халид“, както съм го запланувал.

— Пламенно? Знаех си, че ще има огън.

Уебстър се изсмя.

— Забавно е, когато сте наблизо, професор Лурдс. Но сте прекалено опасен за мен. След като Братството на Свитъка така и не използва последния ръкопис на Йоан от Патмос, особено след като беше разделен на части и скрит…

— Знаел си за това?

— Разбира се, че знаех. Кой мислиш, че дирижираше цялата работа?

Лурдс се замисли, не можеше да повярва. Но все пак имаше логика.

— Преследвах тези хора — похвали се Уебстър. — И понякога откривах някой по-слаб и го използвах. С течение на годините все по-малко от тях знаеха за какво служи Свитъкът и как да го разчетат. — Той замълча. — Помислих си, че най-сетне е изгубен завинаги по време на Четвъртия кръстоносен поход, когато успях да разцепя Църквата.

— Ти ли го направи?

Уебстър леко се поклони.

— Разбира се. Изпробвах си силите. Събери двама души заедно, където искаш по света, и аз ще се озова при тях. Аз съм параноята, която преследва свободната воля. Аз съм висящото съмнение и злонамереното предателство. — Той замълча. — Дай сега да видим Свитъка!

Екарт пристъпи напред и подаде на Уебстър дървения цилиндър. Вицепрезидентът то отвори и внимателно изсипа съдържанието му върху дланта си. Свитъкът се плъзна и той умело го хвана. Отвори го за миг, после го захвърли гневно и се втренчи в Лурдс.

— Предупредих те да не си играеш с мен. Къде е Свитъкът на радостта?

Протегнала напред пистолет със заглушител, Клийна почти тичаше през подземния тунел, водещ към сградата, където бяха отвели Лурдс. Проходът бе по-дълъг от очакваното.

— Сигурни ли сме, че това е пътят?

— Да — отвърна Севки без колебание. — Беше голям подвиг да открия плановете на сградата. Не мога да ти опиша колко много си ми задължена.

— След като помогна за спасяването на света, може да обсъдим колко голям е дългът ми.

— Да, добре.

Севки звучеше така, сякаш не вярваше в онова, което ставаше. Клийна не го винеше. Дори и след всичко, което беше видяла, и на нея самата й беше трудно да повярва. Това бе една от силите на Уебстър, напомни си тя. Йоаким и Братството ги бяха предупредили.

Тунелът рязко свърши във фоайе с няколко асансьора.

— Тук. — Йоаким продължи надясно и откри вратата към стълбището. Понечи да я отвори.

— Не! — спря го Севки. — Вратата е с аларма.

Йоаким отдръпна ръка.

— Можеш ли да обезвредиш алармата оттам? — Клийна се приближи и огледа алармената система.

— Не, опитах. Ако пробвам, мога да я задействам и тогава с вас е свършено.

Клийна прибра пистолета си и извади калъфа с инструменти от джоба на якето си. Беше с бронежилетка, както и монасите. Огледа напрегнато ключалката.

— Мога ли да направя нещо? — Йоаким стоеше наблизо.

— Ще се оправя. — Пот се стичаше по челото й. — Севки, имаш ли достъп до охранителните камери на сградата.

Той звучеше разсеяно, когато отговори:

— Ще имам. Вероятно преди да си се справила с ключалката. Някой вътре вече е повишил нивото на киберсигурността в сградата. — Той замълча, после рече със задоволство: — Пичът си го бива.

— Свърши ли? — Клийна се оправи с първата ключалка и мина на втората.

— Досега не съм те провалял.

— Може да си запазим хвалебствията за след смъртта — рече тя и веднага си даде сметка колко неподходящи са тези думи.

— Нека да го сметнем за успешно изпълнена мисия, а?