Чарльз Броко - Кодът на Луцифер

Седанът потегли със скърцане на гуми и спря до Лурдс. Кристин сграбчи професора за ръката, а един от мъжете го улови за другата и попита:

— Това ли е той?

— Да — отвърна Кристин.

Двамата безцеремонно го набутаха отзад в седана. Лурдс сграбчи дръжката на вратата, отвори я и се опита да избяга, но друг мъж заби лакът в главата му и го наблъска обратно в колата. Шапката на Лурдс падна на улицата, мъжът се наведе да я вземе и я метна върху лицето му. После седна до него и затръшна вратата.

Кристин се набута от другата му страна, а останалите двама се сместиха на седалката до шофьора.

— Газ! Газ! — изрева мъжът отпред и удари нетърпеливо по таблото.

Шофьорът стовари крак върху газта и те излетяха от уличката на булеварда. Колата поднесе за миг, заради липса на сцепление с настилката, но шофьорът бързо я овладя.

Лурдс погледна през задния прозорец с надеждата да види полицейска кола. Не знаеше как ще им обясни ситуацията, но в момента не му пукаше.

Почувства остра болка от вътрешната страна на дясното бедро. Погледна надолу и видя, че мъжът до него е забил спринцовка в крака му. Посегна да я сграбчи, но мъжът вече натискаше буталото. Болката се засили, но заедно с нея го обзе приятно усещане.

— Какво е това? — попита Кристин.

— Нещо, което ще го успокои. — Мъжът издърпа спринцовката. — Изглежда, създава само неприятности.

Лурдс искаше да възрази, но топла отмала се разля по тялото му и той откри, че не може да подреди мислите си.

После очакваният мрак го приласка.

„Зола“, Еф стрийт 800

Вашингтон

Съединени американски щати

15 март 2010

Доусън грабна куфарчето си, слезе от доджа и метна ключовете на младата жена пиколо.

— Добър вечер, сър! — Жената хвана ключовете с една ръка и задържа вратата за Доусън.

— Паркирайте я наблизо. — Подаде й двайсетачка. — Може да тръгна набързо.

— Разбира се, сър.

Международният музей на шпионите и шпионското кафе бяха точно до ресторант „Зола“ в сградата „Льо Дроа“. Вицепрезидентът беше избрал да се срещнат тук на късна вечеря. Обновеният ресторант му беше любим, но не се използваше често от Управлението. На Доусън му се стори забавно, че вицепрезидентът иска да се срещне с личния си шпионин точно тук.

Сградата беше стара, останка от отминалите славни дни в столицата на нацията, но наскоро беше ремонтирана и блестеше като бижу. „Зола“ беше едно от шикарните места за хранене във Вашингтон и предлагаше отделни сепарета.

Метрдотелът посрещна Доусън във фоайето.

— Имате ли резервация, сър?

— Очакват ме — отвърна Доусън.

Един от охранителите на вицепрезидента пристъпи напред. Доусън не си спомняше името му. Всичките изглеждаха еднакви: млади, яки и безчувствени. Слушалката в ухото му придаваше извънземен вид. Повечето хора нямаше да забележат устройството, но Доусън веднага го видя.

— Той е с нас — заяви мъжът.

Метрдотелът се усмихна.

— Разбира се.

— Добър вечер, специален агент Доусън — кимна му мъжът от охраната.

— Добър вечер! — Доусън оправи ръкавелите си. — Тук ли е вече?

— Да, сър. В същото сепаре е. Знаете ли пътя?

Доусън отвърна, че го знае, и тръгна натам. Стомахът го сви от притеснение, докато прекосяваше червено-черната зала. Дебелият мокет приглушаваше стъпките му.

Пред сепарето стояха двама охранители. И те бяха с черни костюми и слушалки.

— Добър вечер, специален агент Доусън! — поздрави го по-възрастният.

— Добър вечер, специален агент Рийвс! — Доусън лесно си спомни името му. Вицепрезидентът не ходеше никъде без този агент. Доусън подаде куфарчето си на по-младия.

Рийвс не се извини за бързото претърсване на съдържанието му. Вицепрезидентът беше непреклонен по отношение на личната си безопасност. В куфарчето беше единствено кодираният ноутбук на Доусън и включеният към него сателитен телефон.

Младият агент му го подаде обратно.

— Заповядайте, сър. Всичко изглежда наред.

Доусън го пое и Рийвс почука на вратата.

— Да — обади се вицепрезидентът.

— Специален агент Доусън, сър.

— Добре — отвърна вицепрезидентът. — Нека влезе.

Елиът Уебстър, бивш сенатор от Ню Хампшир и партиен цербер, сега вицепрезидент на Съединените американски щати, стоеше в единия край на уединената маса. Беше над метър и осемдесет и имаше може би десетина кила в повече, но му отиваха. Гонеше петдесетте, но лесно можеше да мине за по-млад заради здравата челюст и тъмнорусата коса, която отказваше да посивее. Лазурносините му очи подканяха приятелски и внушаваха доверие.