Чарльз Броко - Кодът на Луцифер

Севки въздъхна.

— Можеш да се оттеглиш — рече Клийна. — Нищо не те задържа. Нуждаех се от помощта ти, за да разбера кой е ударил сестра ми. Ти ми помогна.

— И двамата сме луди. Знаеш го, нали?

Клийна се усмихна и стъпките й станаха малко по-леки.

— Не знаех, но се надявах.

— Да стискаме палци професорът да е толкова добър, за колкото го мислят.

— Когато „Света София“ била построена по нареждане на Константин — каза Лурдс, докато приглаждаше картите от храма, които Йоаким беше донесъл, — по стените били направени няколко мозайки. Останали там стотици години, докато мюсюлманите не покорили града и не завладели църквата.

Йоаким и Олимпия се приближиха, за да гледат. Другите монаси побързаха да ги последват и около заседателната маса почти не остана празно място.

— Много от мозайките били откраднати и по време на Четвъртия кръстоносен поход — допълни Йоаким. — Били съхранявани в частни колекции или продадени на колекционери впоследствие.

Лурдс постави пълната до половина бутилка с бира в ъгъла на картата, за да не се навие хартията. Капки вода се стекоха по бутилката и оставиха мокра следа.

— Така е — съгласи се той. — Повечето били повредени по време на преустройствата, извършени от мюсюлманите. Но има четири, които били скрити в проходите под църквата. Според свитъка, който разчетох. Свитъкът на радостта може да бъде открит с помощта на сведенията в тези мозайки.

— Това е невъзможно — рече Йоаким.

— Защо? — попита Лурдс.

— Защото сме претърсили всеки сантиметър от проходите. Няма тайни проходи, за които не знаем.

— Ако това е така, тогава нямам никаква представа къде е Свитъкът на радостта. — Лурдс го погледна право в очите. — Това преведох.

— Ако имаше такъв проход, щяхме да го открием.

— Не и ако господ не е искал.

— Това е светотатство.

— Така ли? Или вярваш, че всичко случващо се има първопричина, или не. Нали това пише в Свитъка на радостта? Знаменията, въздигането на Луцифер на този свят.

— Ти си чужденец. Това не трябваше да се падне на теб.

— Не съм го избирал — съгласи се Лурдс. — По-скоро бях запланувал приятно съчетание между работа и почивка. — Той потупа картата. — Но сега ви казвам, че в разчетения от мен свитък подробно е обяснено как да се открие този проход. Ако отидем да проверим и не е там, тогава не знам какво да ви кажа. — Замълча. — Аз отивам. Ако не за друго, поне за да задоволя любопитството си. Но също така и с надежда да сложа край на всичко това. В момента нямам друг избор. Нямаме какво да губим.

— Ще отидем — отвърна Йоаким, но определено не беше щастлив.

— Ще имаме нужда от провизии. — Лурдс нави картите и ги пъхна обратно в цилиндричния калъф.

— Ще трябва да простиш на брат ми, Томас.

Лурдс стоеше до леглото и завързваше връзките на туристическите си обувки. През прозореца на спалнята се виждаше залезът. Златиста светлина се процеждаше в стаята и постепенно чезнеше.

— Йоаким е свикнал нещата да стават, както той каже — продължи Олимпия.

— Разбрах. Но може да бъде доста непоносим, когато реши.

— Най-големият проблем е, че вие двамата — рече тя с усмивка — много си приличате.

— Аз и брат ти? — Лурдс не можеше да повярва. — Не съм убеден.

— И двамата сте властни, горди и изпълнени с усещане за собствената си значимост. Никой от вас не се погажда добре с останалите. С една дума — непоносими.

— Това трябва да ме накара да се почувствам по-добре ли?

Олимпия се усмихна.

— И двамата също така сте интелигентни и решителни. И упорити.

— Както биха казали някои мои студенти: „Това хич не ме топли“.

Олимпия прекоси стаята и оправи яката му.

— Опитвам се да кажа, че и за двамата ще е по-добре, ако работите заедно, вместо да се правите на дръвници. Трябва да се вслушвате един в друг. Ти знаеш повече от него за местонахождението на Свитъка и това го тревожи. А той има достъп до тези чудни монашески хроники, които не иска да ни даде да видим. Не само това, но и никой друг не ги е виждал. — Тя замълча.

— Ако не беше толкова непоносим и самонадеян, вероятно щяхме да се разбираме по-добре.

— Странно. И той каза нещо подобно за теб.

Лурдс затвори ноутбука и го прибра в раницата си.

— Поне за това сме на едно мнение.

Усмивката на Олимпия се стопи и лицето й доби сериозно изражение.

— Ако се окажеш прав, а мисля, че си, довечера ще бъде много опасно.

— Мислех, че нещата вече бяха много опасни.

— Така е, но ти беше погълнат от свитъка последните няколко дни. Не видя какво става по света.