Доусън си спомни пътуването до Бостън.
— То ми казва, че неотдавна си ударил някого. Ако се опитваш да ме убедиш, че не е било сестра ми, напразно се хабиш. Сериозно ти говоря. Убийството ти няма да ме вкара в по-голяма беда, отколкото вече съм.
Доусън й вярваше, облегна се на седалката с надеждата да изпадне в несвяст. Жената си я биваше. Но кражбата на колата беше грешка. Щеше да го разбере. Съвсем скоро.
И той беше категорично решен да я убие.
Офисът на „Оушънвю“
Квартал Еминьоню
Истанбул, Турция
24 март 2010
Лурдс пиеше бира на балкона, гледаше синьо-зеленото море и се опитваше да подреди мислите си. Тялото му си почиваше, но умът му се въртеше като дервиш. Беше разчел свитъка. Дори беше сигурен, че е разбрал къде е скрит Свитъкът на радостта.
Това, което най-много го притесняваше, беше предназначението на Свитъка на радостта.
След като откри изгубената Атлантида, Лурдс не мислеше, че нещо вече може да го шокира или изненада. Беше едновременно разтревожен и успокоен, когато разбра, че не е така. Но потенциалната цена на това радостно откритие можеше да се окаже опустошителна.
„Съдбата на света — мислеше той. — Преди имаше много по-драматично звучене и не беше чак толкова плашещо“.
Беше уплашен. Поне когато не се насилваше да отхвърли изцяло преданието, което свитъкът разкриваше.
Бирата му свърши и понеже стомахът му се беше свил, той взе бутилката, стана и влезе обратно в офиса.
Йоаким и Олимпия седяха в кухнята и разговаряха на чаша чай. Даваха си вид на спокойни, но Лурдс забеляза напрежението им.
Те го погледнаха с очакване.
Очите на Олимпия светнаха.
— Разгадал си го. — Гласът и беше тих. — Познавам този поглед.
— Да — отвърна Лурдс. — Разчетох езика.
— Знаеш къде се намира Свитъкът на радостта? — попита Йоаким.
— Мисля, че да.
Олимпия го изгледа изпитателно, поклати глава и доби притеснен вид.
— Не си го разчел сега. Разчел си го преди известно време, нали?
Лурдс отвори хладилника и извади още една бутилка бира. Опря се на барплота, отвори я и отпи.
— Приключих с превода преди близо час — отвърна той.
Лицето на Йоаким помръкна от гняв.
— Защо чака досега, за да ни кажеш?
— Нуждаех се от време, за да обмисля нещата. Сам. Непредубедено.
— Кайин и хората му може да са…
— Наистина ли мислиш, че могат да открият Свитъка на радостта? — прекъсна го Лурдс. — Наистина ли мислиш, че знаят повече от вас? Вие със сигурност не го открихте.
Йоаким се въздържа от коментар и от усилието устните му побеляха.
— И без това сега не можем да го вземем — рече Лурдс. — Ще трябва да изчакаме до довечера.
— Защо?
— Там, където се намира, през деня е пълно с хора. Достатъчно опасно е да се иде и нощем.
— Къде е той? — Гласът на Йоаким беше толкова твърд, че въпросът можеше да се изтълкува и като заповед.
— Ще стигнем и дотам. — Лурдс беше готов да се дръпне. Не вярваше, че Йоаким ще го нападне, но имаше такава опасност. — Сега трябва да поговорим за две други неща.
Съдбата на света.
— Знаеш ли за какво трябва да служи Свитъкът на радостта? — попита той Олимпия. — Освен да спаси света, имам предвид?
Олимпия поклати глава.
— За теб е било важно самото съществуване на нещо толкова древно, на историческа находка с невероятно значение. Допадала ти е самата идея. Нещо, написано от някого преди две хиляди години. Фактът, че според преданията е написано от ученик на Исус е било само допълнителен плюс.
— Да.
Лурдс срещна погледа на Йоаким.
— Но ти знаеш какво е истинското му предназначение, нали?
Йоаким не отвърна.
Олимпия се обади със строг глас:
— По-добре някой да ми обясни. Животът ми е изложен на риск и знам, че полицаите също ще имат много въпроси. Аз имам нужда от отговори.
— Да не споменаваме международния инцидент, с който аз ще трябва да се оправям. — Лурдс прикова поглед в Йоаким. — И за какво? Детински страх от тъмното?
— За това ли си мислите, че става дума, професор Лурдс? — Йоаким говореше спокойно, но с нотка на враждебност. — Детински страх от несъществуваща заплаха? Уверявам ви, че заплахата, за която става дума в Свитъка на радостта, е съвсем реална. И е тук, между нас.
— За бога, човече! — Лурдс даде воля на безсилието си. Стреляли бяха по него, и за малко да го убият. Никога не се беше озовавал в такава опасност и дни наред беше работил върху свитъка, като всички усилия се бяха оказали напълно безполезни. — В най-добрия случай този свитък и Свитъкът на радостта са безполезни, но наивни мистификации. В най-лошия са просто суеверни заклеймявания на сенките.
Читать дальше