Чарльз Броко - Кодът на Луцифер

— Добре ли сте, сър? — попита Доусън. Ако вицепрезидентът кажеше, веднага би зарязал мисията в Истанбул и би тръгнал да го спасява.

— Не се тревожи за мен — отвърна Уебстър. — Добре съм. — Гласът му се усили. — Ще бъдем обсипани със слава. Повярвай ми.

Доусън се поколеба, изобщо не беше сигурен за какво говори вицепрезидентът. Но долови убеждението в думите му. Залозите, каквито и да се окажеха, бяха огромни. На Доусън му се искаше да може да разбере каква е връзката между събитията в Саудитска Арабия и Истанбул. Доколкото знаеше, никоя друга американска разузнавателна служба не се интересуваше от професор Томас Лурдс.

— Вярвам ви, сър — отвърна Доусън.

— Добре, защото ще трябва, да си имаме доверие през следващите няколко дни — отвърна му Уебстър.

— Какво искате да кажете, сър?

— Скоро, Джими. Всяко нещо с времето си. Планирам всичко от много отдавна. Залови Лурдс и ми го доведи.

— Да, сър.

Вицепрезидентът затвори телефона, но преди това Доусън чу взривовете в далечината. От новинарските репортажи знаеше, че насилието в Саудитска Арабия ескалира.

Саудитската армия беше мобилизирана и започваше да се разполага в големите градове. Но усилията и не бяха достатъчни, за да попречат на шиитските терористи или бунтовници — както ги наричаха някои от местните новинарски станции — да отвърнат на удара. Шиитите избираха за мишени американски или европейски компании, както и саудитски правителствени сгради. Няколко петролни полета горяха и международните инвеститори заплашваха да предприемат ответни действия.

Слушалката в ухото на Доусън избръмча.

— Администраторът разпозна мишената — рече агентът в кафето.

Доусън погледна към него.

— Виждаш ли я?

— Не, сър. Няма я на нито един от компютрите.

— Но е била там?

— Със сигурност. Момчето я разпозна.

— Тогава къде е? — Гневът му нарастваше.

— Не знам, сър. Гледаме.

Доусън изруга.

— Не гледайте, а я намерете. — Той свали предпазителя от пистолета си и отвори вратата.

Останалите от отряда се изсипаха в сградата отсреща.

Шофьорът на Доусън също слезе и застана до него. Беше млад, силен мъж с черни слънчеви очила, които го караха да изглежда като шпионин. Той се завъртя и издърпа пистолета си изпод сакото. Доусън не знаеше какво е привлякло вниманието му, но се обърна заедно с него.

Клийна Маккена се нахвърли върху тях с бързината на дебнещ хищник. Стреля с електрошоков пистолет по шофьора. Двете стрелички се забиха в гърдите му и освободиха заряда си. Шофьорът се разтресе за миг и се свлече на земята.

Клийна вече се беше приближила до Доусън. Електрошоковата палка се разгъна с плътно щрак! Доусън инстинктивно извади пистолета си, за да стреля. Така и не успя. Жената удари с палката дясната му китка.

Доусън почувства невероятна болка и ръката му изтръпна, а пистолетът падна от обездвижените му пръсти.

Той посегна към Клийна с другата си ръка, а тя му се усмихна и удари и нея с палката. Преди той да успее да превъзмогне болката, тя стовари палката върху чатала му. Когато Доусън падна на колене, Клийна го удари още веднъж, този път по врата.

Зави му се свят от силната болка. За малко да припадне. Съдържанието на стомаха му се надигна и прогори гърлото му, после изригна през устата му и се разплиска по тротоара. Беше прекалено слаб, за да вдигне ръцете си от повръщаното.

Спокойно, сякаш имаше цял ден на разположение, Клийна отвори вратата от другата страна на шофьора. Притисна палката в гърлото на Доусън в задушаваща хватка и го накара да седне на седалката.

Тя приклекна до шофьора и бързо извади ключовете за колата от джоба на панталоните му. Това, че знаеше в кой джоб са, подсказа на Доусън, че ги е наблюдавала как слизат от колата.

Срещата беше капан.

Мислеше си, че ще я надхитри, а сам се беше наврял в него. Опита се да размърда ръце, да се раздвижи, но само удвои болката и за малко щеше да изгуби съзнание. Беше безпомощен.

Клийна се пъхна зад волана, запали двигателя и си закопча колана.

Погледна към него, очите й бяха студени.

— Ако пробваш нещо, ако ме излъжеш, ще те убия. Вече ти го дължа, задето си ударил сестра ми.

Доусън се изкашля с усилие, докато тя се включваше в движението.

— Но аз не съм…

Тя го цапардоса с опакото на дланта си, без дори да го поглежда. Устните му се цепнаха и вкусът в устата му стана солен.

— Недей! — изръмжа тя. Хвана изтръпналата му дясна ръка и я вдигна. — Виждаш ли ожуленото?