Чарльз Броко - Кодът на Луцифер

Повечето хора трудно биха се ориентирали в обстановката, но Клийна се надяваше, че тя ще й осигури лесен начин да изчезне, ако се стигнеше дотам.

— Тук. — Тя посочи едно интернет кафе с реклама от войнствени роботи, направени от неонови светлини. Витрината беше покрита с имена и плакати на известни игри.

— Разбира се, госпожице, веднага — Шофьорът премина през две платна — за малко не удари друго такси, което се движеше прекалено близо отзад — и се плъзна до бордюра.

Клийна остави на мъжа хубав бакшиш, но не чак такъв, че да я запомни, и слезе. Вля се в тълпата и се огледа.

— Севки — рече тя.

— Никого не съм видял още. — Той звучеше уморено и тя се почувства ужасно, че иска толкова много от него.

— А от монасите?

— Никой.

— Не мисля, че ме оставят да се движа сама, защото ми имат доверие.

— Вероятно си мислят, че ще ги вкараш в капан.

Клийна се ухили при тези думи. Мисълта, че монасите се страхуват от нея, я погъделичка приятно. Надуваха се и се правеха на много праведни.

Но не тях искаше да вкара в капан.

— Скоро ще видиш някого. Само не ме изпускай от поглед.

— Никога. Но да знаеш, че не съм съгласен с начина ти на действие.

— Пак ли? — Клийна дръпна вратата на интернет кафето и влезе в мрака. Свали си слънчевите очила и огледа внимателно огромното помещение.

Редовните клиенти бяха заели повечето от трийсетте или четирийсетте компютъра, разположени вътре. Почти всички играеха онлайн или сърфираха из порносайтове. Понякога правеха и двете едновременно.

— Да, пак — отвърна Севки. — Не ме послуша предишните няколко пъти.

— Не бяха няколко. — Клийна се приближи до администратора и поиска компютър. Показа една от фалшивите си лични карти, които Севки й беше уредил, и плати с английски лири.

— Но бяха достатъчно — възпротиви се Севки. — Не си от лигата на хората, с които си играеш.

— Бях въвлечена във всичко това. — Клийна седна на масата и вкара картата, която й бяха дали, в четеца на данни. Компютърът се включи и й позволи достъп. — Ако зависеше от мен, още щях да играя в нисшата лига.

— Знам.

— Това не са хора, които просто ще те оставят да изчезнеш, след като всичко приключи. Наясно си с това. — Севки въздъхна.

— Наясно съм. Мога само да вдигна мизата. Направихме същото, когато ти направи погрешна крачка с руската мафия. — Не й беше приятно, че повдига въпроса, но нямаше друг избор.

— Знам, още съм ти задължен за това.

— Не, не си. — Клийна пое дълбоко дъх. — Но сега имам нужда от помощ. Не мога да го направя сама. Ако аз не мога да бъда в безопасност, искам поне сестра ми да е.

— Ще бъде. На компютъра ли си?

— Да.

— Тогава иди на този IP-адрес.

Клийна го направи и свали всички програми и приложения, които Севки беше качил там. Компютърът възнегодува за миг, после предупредителният прозорец на защитната стена замлъкна и се затвори. За секунди Севки го върза към своя.

— Готови сме — каза той след миг.

Стомахът на Клийна се сви от напрежение. Тя хвана телефония апарат на масата и го включи в юесби порта. За секунди интернет телефонната връзка беше установена.

Набра номера, който й беше даден, после се облегна назад, за да има видимост към предната и задната врата. Ако беше права, а тя беше убедена, че е, нещата щяха да се случат много бързо.

Трябваше само да се погрижи да не се случат на нея.

Телефонът иззвъня.

Специалният агент на ЦРУ Джеймс Доусън чу пронизителното звънене на телефона на нощното шкафче в хотелската си стая и вдигна ръка към младата жена, която го беше възседнала. Тя престана с бясното извиване, но продължи с леко поклащане, което го държеше до ръба.

Той погледна номера, беше непознат. Имаше само един човек, който можеше да му се обади от номер, който го нямаше в телефона му. Той самоуверено отвори капака и прокара свободната си ръка по изпотеното гладко тяло на младата жена върху него.

— О, госпожице Маккена! — поздрави Доусън. — Вече почти ви бях отписал.

— Горилите ви в „Света София“ за малко да се престараят с работата — рече тя.

Доусън беше искрено озадачен.

— Не знам за какво говорите.

— Не мислех, че ще знаете. Но атаката им породи проблем.

Част от самоувереността на Доусън се изпари.

— Професорът добре ли е?

— Добре е. Засега. Въпреки че наемниците ви се опитаха да го очистят.

— Налага се да възразя, госпожице Маккена. Не знам за какво говорите. — Доусън нямаше представа какво искаше да каже, но тя звучеше ужасно самоуверено.