Уилбур Смит - Целувката на гепарда

Именно затова служителите й обичаха грижовната си работодателка, докато не сгазят лука и не бъдат изстреляни в ниска орбита. Хейзъл прекъсна връзката и свери ръчния си часовник с цифровия на стената. Часът на „Влюбения делфин“ беше горе-долу същият. Хейзъл не харесваше името, с което Хенри бе кръстил яхтата, и винаги я наричаше просто „Делфин“. От уважение към паметта на съпруга си сърце не й даваше да го промени — пък и той я бе уверил, че по този начин гарантирано ще й донесе възможно най-лошия късмет. Името беше единственото неприятно нещо на кораба — 125 метра чист сибаритски лукс, дванайсет двойни каюти за гости и разкошен апартамент за собственика. Трапезарията и другите просторни части за забавления бяха украсени с пъстроцветни картини на постмодернисти. Четирите мощни дизелови двигателя можеха да пренесат яхтата през Атлантическия океан за по-малко от шест дни. Съдът бе оборудван с най-новите навигационни и комуникационни системи и с играчките и високотехнологичните си джаджи можеше да удовлетвори капризите и на най-разглезените и изтънчени гости. Хейзъл набра номера на мостика. Отговориха преди второто позвъняване.

— „Влюбеният делфин“. Мостик.

Тя разпозна калифорнийския акцент.

— Господин Джетсън?

Той бе помощник-капитанът и тонът му веднага се изпълни с почтителност, когато осъзна с кого разговаря.

— Добър вечер, госпожо Банок.

— Капитан Франклин да е наоколо?

— Разбира се, госпожо Банок. Точно до мен е. Давам ви го.

Джак Франклин я поздрави.

— Всичко наред ли е, капитане? — направо го попита Хейзъл.

— Съвсем наред, госпожо Банок — увери я той.

— Какво е местоположението ви?

Франклин й даде координатите от сателитния екран и побърза да ги преведе на по-разбираем език.

— Намираме се на сто четирийсет и шест морски мили югоизточно от Мадагаскар и държим курс към остров Мае на Сейшелите. Очакваме да пристигнем в четвъртък по обед.

— Наистина се движите добре, капитан Франклин — отбеляза Хейзъл. — Дъщеря ми при вас на мостика ли е?

— Боя се, че не, госпожо Банок. Доколкото разбрах, госпожица Банок се е оттеглила по-рано и е поръчала да й сервират вечерята във вашия апартамент. Извинете, имах предвид в нейния апартамент.

Дъщерята имаше разрешението да използва апартамента на собственика, когато госпожа Банок не беше на борда. Франклин винаги бе смятал, че маслените картини на Гоген и Моне и полилеят на Лалик излишно се похабяват за разюзданата тийнейджърка, която се смяташе за не по-малко важна от знаменитата си родителка. Той обаче много добре си даваше сметка, че не бива дори да намеква за недостатъците на детето пред майка му. Красивата, но неприятна малка кучка беше единственото, по което Хейзъл Банок беше направо луда.

— Моля, свържете ме с нея — каза Хейзъл.

— Разбира се, госпожо Банок.

Тя го чу да говори с радиста. Връзката прекъсна и отново прозвуча сигнал свободно. Хейзъл изчака дванайсет позвънявания, преди да благоволят да вдигнат слушалката. После чу гласа на дъщеря си:

— Кой е? Наредих да не ме безпокоят.

— Кайла, миличка!

— О, мамо, така се радвам да те чуя. Цял ден чакам да ми се обадиш. Започнах да си мисля, че вече не ме обичаш.

Радостта й бе очевидна и сърцето на Хейзъл се изпълни с майчина радост.

— Бях ужасно заета, скъпа. Толкова много неща стават тук.

Кайла — чистата; името, което бе избрала за дъщеря си, беше толкова подходящо. Мислено си представи лицето на момичето. На Хейзъл винаги й се бе струвало, че кожата на Кайла е като полупрозрачен нефрит, под който пулсира млада, свежа кръв. Очите й бяха по-светли, по-ефирно сини от тези на Хейзъл. В тях сякаш сияеше чистота на ума и духа. На деветнайсет години, тя бе на границата на женствеността, но все още недокосната, девствена, съвършена. Очите на Хейзъл се напълниха със сълзи, когато вълната на любовта я заля. Това дете бе най-важното нещо в живота й, именно заради него правеше всички тези жертви и усилия.

— Моята мила майчица. Все на една и съща скорост. Газ до дупка!

Кайла се разсмя сладко и бавно се изтърколи от мъжката фигура в леглото под нея. Голите им кореми бяха залепнали от потта и се разделиха с мляскаща неохота. Тя усети как пенисът му се изхлузва от нея, последван от топлия изблик на собствената й вагинална течност. Чувстваше се празна без присъствието му дълбоко в нея.

— Кажи ми какво прави днес — настоя Хейзъл. — Учи ли?

Това беше причината да остави детето си на „Делфин“. Кайла завърши семестъра с ужасни оценки. Професорът й беше заплашил, че без значително подобрение в края на годината ще отпадне. Засега единствено щедрите дарения на майка й за университета спасяваха Кайла от тази участ.