Уилбур Смит - Целувката на гепарда

Сега, три години по-късно, Хектор стоеше на същото място и отново се замисли над онези думи. Все още не можеше да ги проумее. Кой беше умиращият? Откъде го познаваше? Накрая поклати глава, обърна се и тръгна обратно към чакащия хеликоптер. Качи се и продължиха нататък. Денят се стопяваше бързо в пустинната жега и когато се върнаха в комплекса, до залеза оставаше само един час. Хектор използва останалата светлина да отиде на стрелбището и да изстреля по сто патрона от своята „Берета“ М9 и автомата SC 70/90. От хората му се очакваше да изстрелват най-малко по 500 патрона седмично и да предават мишените си на оръжейника. Хектор редовно ги проверяваше. Подчинените му бяха точни стрелци, но той не искаше да позволи появата на самодоволство или немарливост. Бяха добри, но трябваше и да останат такива.

Когато се върна от стрелбището, слънцето вече беше залязло и нощта бързо измести краткия пустинен здрач.

Хектор отиде в добре оборудваната фитнес зала и посвети един час на пътеката, след което завърши с трийсетминутно вдигане на тежести. Взе горещ душ в квартирата си, смени прашните маскировъчни дрехи с чисти и изгладени и най-сетне слезе в стола. Бърт Симпсън и другите старши служители се бяха събрали в частния бар. Всички изглеждаха уморени и измъчени.

— Ще пийнеш ли нещо с нас? — покани го Бърт.

— Много любезно от твоя страна — отвърна той и кимна на бармана, който му сипа двоен осемнайсетгодишен скоч „Обан“. Хектор вдигна чаша към Бърт и двамата пиха.

— Е, как е нашата шефка? — попита Хектор.

Бърт завъртя очи.

— По-добре не питай.

— Питам.

— Това не е човешко същество.

— На мен пък ми заприлича съвсем на човек — отбеляза Хектор.

— Това е илюзия, дърто момче. Създадена от някакви проклети огледала или нещо подобно. Повече няма да обяснявам. Сам ще се убедиш.

— Какво означава това? — поинтересува се Хектор.

— Ще тичаш с нея, друже.

— Кога?

— Рано сутринта вдругиден. Среща точно в пет и половина на портала. Шестнайсет километра, така каза. Рискувам да предположа, че темпото няма да е като при разходка. Не й позволявай да ти избяга.

За Хейзъл Банок денят също беше дълъг и изтощителен, но не дотолкова, че да не може да се отърси от него с едно горещо джакузи. След това изми косата си с шампоан и с помощта на сешоара нагласи русия кичур над дясното си око. Облече синя сатенена роба, отговаряща на цвета на очите й. Целият й багаж беше пристигнал няколко дни преди това. Куфарите от крокодилска кожа бяха разопаковани от слугите, дрехите бяха изгладени и прибрани в шкафовете на гардеробната. Козметиката и тоалетните принадлежности бяха подредени в стройни редици по стъклените лавици в банята. Хейзъл пръсна малко „Шанел“ зад ушите си и прекоси дневната. Барчето бе заредено с всяко питие, посочено от личната й асистентка Агата в имейла до Бърт Симпсън. Хейзъл напълни висока чаша със счукан лед и прясно изцеден лимонов сок, като добави капка водка „Довган“, след което отнесе питието в личния си комуникационен център. На отсрещната стена имаше шест големи плазмени екрана, на които можеше да следи едновременно цените на акциите и стоките на всички по-големи борси; останалите предаваха последните новини и спортни резултати. Точно в момента особено се вълнуваше от надбягванията за Наградата на Триумфалната арка в Лонгшамп, в които участваше със свой кон. Намръщи се с отвращение, когато видя, че се е класирал на разочароващото трето място. Това затвърди решението й да уволни треньора и да наеме онзи млад ирландец. Насочи вниманието си към тениса. Обичаше да следи постиженията на младите момичета от Русия и Източна Европа. Напомняха й за собственото й минало, когато беше на осемнайсет и гладна като вълчица. Седна пред компютъра и докато преглеждаше пощата си, отпи от водката, която имаше вкус на вълшебен еликсир. В Хюстън Агата беше пресяла имейлите, за да не се налага Хейзъл да преглежда лично повече от петдесет. Прехвърли ги бързо. Макар в Хюстън да беше три часът сутринта, личната й асистентка най-вероятно спеше с телефон на нощното шкафче, готова да отговори на обаждането й. Хейзъл я потърси по Скайп. Образът на Агата се появи на екрана. Беше по нощница с избродирани по яката рози, сивата й коса бе навита на ролки, очите й бяха сънени. Хейзъл й продиктува отговорите на имейлите.

— Как е настинката ти, Агата? — попита накрая тя. — Днес не ми звучиш така прегракнало като вчера.

— Много по-добре съм, госпожо Банок. Благодаря, че попитахте.