Уилбур Смит - Целувката на гепарда

— Съжалявам, че ви посещавам едва сега, господин Симпсън, но имах много работа в офиса.

Пусна му бърза ослепителна усмивка, но не изчака неговия отговор, а продължи нататък и бързо поздрави главния си инженер и старшия геолог.

— Благодаря, господа. А сега да се махнем от този гаден вятър. По-нататък ще имаме възможност да се опознаем по-добре.

Гласът й бе мек, почти мелодичен, но интонацията беше рязка и отчетливо южноафриканска. Хектор знаеше, че е родена в Кейптаун и е получила американско гражданство едва след като се е омъжила за Хенри Банок. Бърт Симпсън отвори вратата на голямата кола и тя се плъзна на мястото си. Докато той се настаняваше зад волана, Хектор вече беше заел позиция за ескорт във втория „Хъмви“ отзад. Трета кола водеше. И трите имаха герб със средновековен арбалет на вратите. Утман беше в първата и поведе малкия конвой по сервизната писта покрай наподобяващата огромен сребрист питон тръба, която пренасяше безценната черна гадост на стотици километри надолу при чакащите танкери. От двете им страни от жълтата мъгла изникнаха петролни сонди, подобно на скелетите на някакъв отдавна изгубен легион. Преди да достигнат пресъхналата уади, Утман отби от пътя и поеха нагоре по неприветливия каменист склон, който бе почернял, сякаш е бил обгорен. Основният комплекс беше кацнал на най-високата точка на хребета.

Двамата охранители в бойна екипировка отвориха портите и автомобилите профучаха покрай тях. Колата с Хейзъл Банок веднага се отдели и пресече двора, за да спре пред масивните врати, водещи към климатизирания лукс на директорските апартаменти. Собственичката бе въведена вътре от Бърг Симпсън и половин дузина униформени слуги. Вратите се затвориха тежко. На Хектор му се стори, че с изчезването й си бе отишло и още нещо — дори хамсинът духаше не така яростно — и когато спря пред вратата на централата на „Кросбоу“ и погледна небето, той видя, че прашните облаци наистина започват да се разкъсват и намаляват.

Прибра се в квартирата си, свали очилата и махна куфията от врата си. Изми мръсотията от лицето и ръцете си, капна капки в зачервените си очи и погледна отражението си в огледалото. Заради късата черна четина бе заприличал на пират. Кожата над брадата беше потъмняла от пустинното слънце с изключение на светлия белег над дясното око, останал му от близка среща с байонет, който бе разрязал кожата и беше одраскал черепа. Носът му бе голям и внушителен, очите — зелени, хладни, спокойни. Зъбите му бяха много бели — като на хищник.

— Друго лице няма да имаш, момчето ми. Но това не означава, че си длъжен да го харесваш — промърмори той и си отговори сам: — Но пък съм благодарен на Господ за многото дами с не толкова придирчив вкус.

Разсмя се тихо и тръгна към ситуационната зала. Щом влезе, разговорите секнаха. Хектор спря на подиума и погледна надолу към хората си. Тези десетима бяха водачите на екипите му. Всеки командваше отделение от десет човека и Хектор почувства лекия гъдел на гордостта. Това бяха изпитани и истински калени воини, усвоили занаята в Конго и Афганистан, в Пакистан, Ирак и по други кървави бойни полета из целия порочен стар свят. Беше му отнело много време да ги събере, те бяха банда абсолютни гадняри, негодници и изпечени убийци. Обичаше ги като свои братя.

— Къде са драскотините и следите от зъби, шефе? Само не казвай, че си се отървал леко — обади се един от тях.

Хектор се усмихна снизходително и им даде минута да излеят грубоватия си хумор и да се успокоят. Накрая вдигна ръка.

— Господа, ако позволите да се обърна към вас по този начин, на нашите грижи е поверена дама, която ще събуди живия интерес на всеки главорез от Киншаса до Багдад и от Кабул до Могадишу. Ако й се случи нещо гадно, лично ще откъсна топките на виновника. Заклевам ви се най-тържествено.

Хората му знаеха, че това не е шеговита заплаха. Смехът утихна и във възцарилата се тишина всички сведоха очи, а той ги гледа безизразно в продължение на няколко секунди. Накрая Хектор взе показалката от бюрото пред себе си обърна се към увеличената сателитна снимка на находището, която висеше на стената и започна последния брифинг. Раздаде им задачи и повтори предишните си заповеди. Не искаше никакви прояви на немарливост в тази работа. Половин час по-късно се обърна отново към всички:

— Въпроси?

Въпроси нямаше и Хектор ги освободи с думите:

— Ако нещо ви усъмни, направо стреляйте и гледайте да не пропускате.