Уилбур Смит - Целувката на гепарда

— Бомба! — изкрещя Хектор. — Залегни!

Мъжът на дюната взриви бомбата и на сто и петдесет метра пред колата пътят изригна в колона от прах и огън. Ударната вълна едва не свали Хектор от покрива, но той успя да се хване и да се задържи на място.

Бомбаджията беше почти на върха на дюната и хукна като пустинна газела. Хектор беше още ослепен от взрива и първият му залп вдигна пясъчни фонтанчета около краката на арабина, който не спря и за миг. Хектор задържа дъх и се прицели. Видя как следващият залп улучва арабина в гърба, от робата му се разхвърча прах, когато куршумите намериха целта си. Човекът направи пирует като балетист и се строполи. В следващия момент Хектор видя как петимата му другари изскачат от прикритията си в храсталаците. Прекосиха хребета и изчезнаха, преди той да успее да открие огън.

Измери с поглед дюната. Тя продължаваше четири или шест километра в двете посоки от сегашното им местоположение. По цялата й дължина склонът бе твърде стръмен и мек за автомобил. Налагаше се да преследват натрапниците пеша.

— Втора фаза! — извика Хектор на хората си. — По петите им! Давай! Давай! Давай!

Скочи от покрива и поведе четиримата на бегом нагоре по дюната. Когато я изкачиха, петимата нападатели още тичаха в рехава група по равното, на около осемстотин метра напред. Бяха набрали преднината, докато Хектор и хората му бъхтеха нагоре по склона. Той се загледа след тях и се усмихна мрачно.

— Голяма грешка, красавици! Трябваше да се пръснете, всеки да тръгне в различна посока! А сега сте ми в кърпа вързани.

Знаеше с абсолютна сигурност, че още не се е родил арабин, способен да надбяга хората му.

— Хайде, момчета. Не се мотайте. Трябва да спипаме кучите синове преди свечеряване.

Отне им четири часа; „кучите синове“ се оказаха мъничко по-жилави, отколкото бе предположил. Накрая обаче направиха последната си грешка. Решиха да окажат отпор. Избраха една падина, естествена удобна позиция с чудесна видимост във всички посоки, и залегнаха. Хектор погледна към слънцето, което беше на двайсет градуса над хоризонта. Трябваше да приключват бързо. Докато хората му държаха терористите под обстрел, той изпълзя на място, откъдето имаше поглед върху цялата обстановка. Незабавно си даде сметка, че една фронтална атака срещу позицията на арабите няма изгледи за успех. Щеше да изгуби повечето, ако не и всичките си хора. Остана да изучава терена още десет минути и набитото му око на боец намери слабото място. Зад позицията на арабите минаваше малко дере; беше прекалено плитко, за да заслужи името уади или донга, но достатъчно, за да скрие пълзящ по корем човек. Хектор присви очи срещу залязващото слънце и прецени, че дерето минава на четирийсет крачки зад вражеския редут. Кимна доволно и изпълзя обратно при хората си.

— Ще се промъкна зад тях и ще метна граната. Атакувайте веднага щом гръмне.

Наложи се да заобиколи отдалеч, за да не бъде забелязан, а след като стигна дерето, трябваше да се движи много бавно, за да не вдига пушилка и да се издаде. Когато се приближи максимално близо до падината, оставаха десетина минути, преди слънцето да се скрие зад хоризонта. Надигна се на колене и извади със зъби предпазната игла на гранатата. После скочи и прецени разстоянието. Беше на самата граница — можеше да хвърли тежката осколъчна граната на четирийсет, може би петдесет метра. Вложи цялата си сила в рамото и запрати гранатата по висока траектория. Макар и прилично, мятането не беше от най-добрите му; гранатата тупна на ръба на редута и за миг му се стори, че се е забила в пясъка. После обаче тя се търкулна и се озова сред приклекналите араби. Хектор чу писъците, когато онези осъзнаха какво е това. Скочи на крака, извади пистолета си и се втурна напред. Гранатата експлодира точно преди да стигне редута. Той спря на ръба и се вгледа в касапницата. Четирима от нападателите бяха станали на кървави парцали. Последният беше отчасти защитен от телата на другарите си, но въпреки това един шрапнел бе разкъсал гърдите му и се бе забил в белия дроб.

Мъжът кашляше и плюеше кръв, мъчейки се да си поеме последен дъх, когато Хектор застана над него. Нападателят го погледна и Хектор остана поразен, когато онзи го разпозна. Човекът заговори през хриповете, думите му бяха тихи и завалени, но Хектор разбра какво говори.

— Името ми е Анвар. Запомни го, Крос, прасе на голямата свиня. Дългът още не е уреден. Кръвната вражда продължава. Ще дойдат други.