Уилбур Смит - Целувката на гепарда

За момент настъпи пълна тишина. После Тарик изкрещя:

— Утман е станал. Застреляй го, Хектор. В името на Аллах, застреляй го!

Междувременно видимостта на Хектор беше частично закрита от пушека и прахта, но той стреля по неясната фигура, която се препъваше назад към ръба на клисурата. Не беше сигурен дали е улучил, или Утман просто е паднал от ръба. Тарик се втурна след него.

— Върни се, Тарик! — викна му Хектор. — Остави го. Хората му сигурно го следват по петите. Трябва да се махаме оттук. Погрижи се за другите. Виж как е Далия.

Тарик се върна, а Хектор изтича към мястото, където лежаха Хейзъл и Кайла. Беше обезумял от страх и загриженост и за двете. Бяха попаднали в зоната на поражението и бе напълно възможно да са били улучени от някой шрапнел от снаряда или от летящи метални отломки от фюзелажа. Отпусна се на колене до тях. Хейзъл беше върху Кайла и я прикриваше с тялото си. Уплашен, че ще види кръв по тях, Хектор се пресегна и докосна ръката й. Тя обърна глава и го погледна със замаяно изражение, после бързо се надигна и го прегърна с двете си ръце.

— Хектор!

Целуна го в устата и после двамата насочиха цялото си внимание към Кайла. Вдигнаха я заедно на крака.

— Ранена ли си, мила? — с тревога попита Хейзъл.

— Не, мамо. Не се безпокой за мен, нищо ми няма.

— Чудесна новина, защото трябва веднага да се махаме — каза Хектор. — Хейзъл, щерка ти е слаба като новородено, но огнена като сос „Табаско“. Просто не се отказва. Ще пратя някой да ти помага да я държите на крака.

Изтича там, където се бяха събрали Далия и останалите. Някои бяха улучени от летящи парчета от експлозията, но макар да имаха драскотини и синини, всички бяха в състояние да се движат. Далия изглеждаше невредима.

— Момичето се нуждае от помощта ти — каза й Хектор и тя забърза към Хейзъл и Кайла. Хектор се обърна към хората си. — Вземайте нещата, тръгваме още сега.

— В каква посока, Хектор? — попита Тарик.

— Обратно през клисурата.

Всички го зяпнаха изумено и той побърза да обясни:

— Ако продължим на изток, ще намерим само пустиня и още проклета пустиня. След като изгубиха кучетата си, враговете няма да знаят със сигурност накъде сме тръгнали, но най-вероятно ще решат, че сме се насочили на изток към брега.

Обърна се и посочи натам, откъдето бяха дошли.

— Главната магистрала север-юг минава недалеч от Оазиса на чудото и крепостта. Нали така, Тарик?

— Така е, минава на около петнайсет километра западно от крепостта. И движението е доста натоварено — потвърди Тарик.

— Ако успеем да се доберем дотам, ще конфискуваме първия камион, който ни попадне.

Хората му незабавно се съживиха. Свалянето на хеликоптера ги беше изпълнило с отчаяние, но Хектор им предлагаше план, а с него — и искрица надежда. Минути по-късно всички бяха готови за тръгване.

Образуваха странен малък керван — трите жени на различна възраст и с различен цвят на кожата и шестима мъже в разкъсано и окървавено камуфлажно облекло. Всички бяха покрити с прах и мръсотия. Хектор водеше, а Тарик пазеше тила, като двама от бойците му помагаха да заличава следите на колоната. Кайла беше в центъра, подкрепяна от майка си от едната страна и от Далия от другата. Прехвърлиха се през ръба на клисурата и започнаха дългото спускане към дъното. Когато взеха да катерят отсрещната стена, повечето бяха на ръба на изтощението и темпото им се забавяше неумолимо. Хектор се движеше напред-назад по колоната и ги насърчаваше, мъчеше се да ги накара да се размърдат с фалшиви уверения и дебелашки хумор, който Хейзъл и Кайла нямаха удоволствието да разбират. Ранените от експлозията вече страдаха силно, а краката на Кайла отново започнаха да се подгъват под нея. Хектор я пренесе на гръб през последния стръмен участък до ръба на клисурата. Когато групата се изкачи, всички се проснаха под оскъдната сянка, която можаха да намерят, запъхтени като кучета. Запасите им с вода бяха почти изчерпани.

Хектор седна с Хейзъл и Кайла и ги накара да споделят последните няколко глътки, останали в бутилката му. Даде на момичето още антибиотик. Беше сигурен, че лекарството й действа добре. Цветът се беше върнал донякъде на лицето й и духът й бе по-силен. Той докосна челото й и реши, че температурата й е почти нормална.

— Покажи ми езика си! — нареди той.

— С най-голямо удоволствие.

Опитваше се да бъде наперена и му се изплези максимално. Белият налеп по езика изчезваше. Хектор се наведе напред и подуши дъха й. Вече не вонеше на инфекция.