Уилбур Смит - Целувката на гепарда

Говореше задъхано, сякаш току-що бе пробягала маратон.

— Агата, става въпрос за Кайла, за детето ми! Разчитам на теб. Не можеш да ме разочароваш.

— Знаете, че няма да го направя, госпожо Банок.

Хейзъл затвори и набра вътрешния номер на Симпсън. Той отговори почти веднага.

— Добро утро, госпожо Банок. Очакваме ви в заседателната…

— Хеликоптерът да е готов след пет минути — безцеремонно го прекъсна тя. — Обадете се на самолета да чака на пистата в Сиди ел Рациг. Кажете на пилота да напълни резервоарите и двигателите да работят, за да излети веднага щом пристигна. Да представи летателен план направо за летище „Фарнбъро“ в Англия. Там ще заредим и ще продължим през Атлантика за Вашингтон. Не бива да губим нито миг.

Отвори сейфа и грабна чантата с паспорта, парите в брой и кредитните карти, изхвърча от апартамента и се втурна по дългия коридор към изхода. Бърт Симпсън, двама от подчинените му и Хектор стояха там. Чакаха я, откакто се беше обадила на Симпсън.

— Бърт, какво става, по дяволите? — тихо попита Хектор.

— Проклет да съм, ако знам. Но явно е някаква сериозна катастрофа. Беше в ужасно състояние, когато говорих с нея…

Симпсън млъкна, когато Хейзъл Банок се появи тичешком в коридора.

— Хеликоптерът тук ли е? — тревожно попита тя.

— Току-що кацна — увери я Бърт, докато тя продължаваше към вратата. В този момент забеляза Хектор Крос сред останалите. Единствено неговото изражение беше спокойно. Заговори тихо, като задържа вниманието й с пронизващите си зелени очи:

— Не забравяйте, госпожо Банок, ако имате нужда от мен, една дума е достатъчна — каза той.

Едва тогава Хейзъл осъзна, че плаче и че сълзите й се стичат по бузите и капят от брадичката й. Избърса ги нервно с опакото на дланта си, но отчаяно й се искаше Крос да не я беше видял в подобно състояние. Никога през целия си живот не беше изпитвала такава буря от чувства. Знаеше, че е на път да се пречупи, и това я уплаши. Хектор Крос беше най-близката мишена за ужаса и объркването й. Изгледа го яростно.

— Не смей да ми се подиграваш, арогантен кучи син. Нищо не знаеш, така че какво можеш да направиш? Какво може да направи който и да било?

Извърна се и се препъна, докато слизаше по стъпалата. Хекгор беше обхванат от странно и чуждо усещане. Беше минало много, наистина много време откакто го бе изпитвал, така че му трябваха няколко секунди, за да го разпознае. Състрадание. Може би Хейзъл Банок все пак беше съвсем обикновен човек под цялата тази лъскава опаковка. Хектор вече не вярваше в любовта. Беше зарязал остатъците от нея някъде на пода на съдебната зала по време на развода. Сегашното състрадание обаче силно му напомняше за другото чувство. И това беше смущаващо.

„Пак ще се покажеш като абсолютен гъз, нали. Крос?“ — запита се той, докато я гледаше как тича към хеликоптера, който я чакаше с бавно въртящи се перки в средата на двора. Хейзъл бързо изкачи стълбата, двигателят изрева и голямата машина се издигна във въздуха и се обърна към брега. Носът на вертолета се насочи надолу и той бързо се отдалечи.

„Не отговори на въпроса, Крос“ — прошепна гласчето в него. Той се ухили безрадостно и си отговори: „Не! Но ще бъде интересно да разбера дали е човешко същество“.

Рожезанесе на мостика подноса с вечерята на господин Джетсън. Подреди приборите върху безупречно бялата покривка на масичката до задната стена и остана, докато Джетсън се хранеше бързо. Той не си направи труда да седне и да се наслади на ястието, а продължи да крачи напред-назад, докато дъвчеше. Погледът му непрекъснато обхождаше смрачаващия се хоризонт отпред и се стрелкаше към радара. На екрана му светеше мъничка точка. Посоката беше 268 градуса, разстоянието — 3,8 морски мили.

— Кормчия, дръж под око онзи съд.

— Разбрано, господин Джетсън.

— Какво мислиш за него, Стивънс?

Кормчията присви очи към хоризонта.

— Прилича ми на арабски доу. Пълно е с тях в тези води, сър. Говори се, че използват пасатите и могат да прекосят океана и да стигнат чак до Индия. Правели го от времето на Христос, или поне така казват.

Роже следеше незабележимо разговора им. Завъртя глава към прозореца на левия борд и присви очи към стоманеносивия неспокоен океан на изток. Слънцето залязваше зад гърба му, но въпреки това му трябваха само няколко мига да различи мъничката сива пирамида на платната, които със сигурност принадлежаха на кораба на чичо му Камал. Корпусът не се виждаше дори от височината на мостика и изглеждаше, че съдът се движи успоредно на яхтата. След това Роже видя как далечното триъгълно платно се отпусна без вятър, когато платноходът спря за момент.