Уилбур Смит - Целувката на гепарда

„Чичо Камал най-сетне пуска катерите“ — помисли си той. После платното се изду отново, платноходът обърна на юг и започна да се слива със сумрака, докато не изчезна от поглед.

Джетсън се върна при радара.

— Промениха курса си с трийсет градуса на юг. Едва ли развиват повече от четиринайсет възела и с тази скорост и курс ще минат на двайсет мили зад кърмата ни.

Той погледна към Роже.

— Благодаря, стюард. Вече можете да разчистите масата.

Роже събра чиниите и ги отнесе в кухнята.

— Всичко е готово, Готве — извика той на готвача, след като приключи с миенето. — Сега мога ли да се омитам?

Готвачът седеше на малката си масичка до килера за провизии с кристална чаша вино и отворена зелена бутилка пред себе си.

— Накъде си се разбързал, Роже? Ела да ми правиш компания и да опиташ това чудесно „Шато Ньоф“.

— Не и тази вечер, Готве. Като пребит съм. Едва си държа очите отворени.

Тръгна си бързо, преди готвачът да продължи с увещанията си.

В каютата си отправи извинение към Аллах и Пророка:

— Знаете, че положението е отчайващо. Моля да ми простите, че ще пропусна вечерната молитва. След като се отзовах на призива ви за джихад, ще се реванширам напълно утре вечер.

Облече неофициалните си тъмни дрехи и се качи на задната палуба. Застана на релинга и се загледа назад към следата на кораба. Виждаше единствено черните вълни, които се разбягваха в мрака. Катерите бяха конструирани така, че да не стърчат над водата. Скрити сред гребените на вълните, те оставаха извън обхвата на радара на „Делфин“. Освен това не се намираше на боен кораб и вахтите не бяха засилени. Както лично се бе убедил, цялото внимание на офицерите беше насочено напред. Никой не очакваше, че друг съд ще развие нужната скорост, за да ги изненада отзад. Роже обаче знаеше, че катерите са някъде там. Чичо му Камал беше съобщил, че ще установят контакт в 23,00 часа. Точно тогава повечето от екипажа щяха да си лягат и да бъдат абсолютно неподготвени.

Роже изчака час, после още един. От време на време поглеждаше светещия циферблат на евтиния си японски часовник. „Делфин“ плаваше със запалени светлини и сияеше ярко като лунапарк. Катерите можеха да засекат яхтата от двайсет километра, но Роже беше наясно, че те вече са много по-близо, може би само на няколкостотин метра зад кърмата. До 23,00 часа оставаха минути, а той знаеше, че чичо му Камал ще бъде абсолютно точен. Загледа се в следата и изведнъж видя мъничка светла точица в тъмното море. Тя примигна три пъти далеч зад пяната. Роже насочи фенерчето си към кърмата и отвърна на сигнала, след което зачака нетърпеливо. Катерите не бяха много по-бързи от „Делфин“, така че минаха близо десет минути, преди да забележи как първият подобен на акула корпус изниква от мрака зад кораба. Когато катерът приближи, Роже различи фигурите на екипажа, приклекнали под планширите. Естествено, всички бяха облечени в тъмни дрехи вместо традиционните бели дишдаши, лицата им също бяха скрити зад черни кърпи. Внимаваха да не вдигат много оръжията си. Другите два катера се появиха от мрака след водача.

Една фигура се изправи на носа на първия катер, когато той се изравни с левия борд на „Делфин“ и приближи до яхтата.

Въпреки скриващата лицето кърпа Роже разпозна високата стройна фигура на чичо си Камал. Той лично беше повел нападението. Роже светна с фенерчето си, за да потвърди, че е готов да поеме въжето. Камал се наведе и взе нещо от палубата, после се изправи с пушка в ръце. Опря приклада в рамото си и се прицели в Роже. Чу се приглушено пукане и от дулото излезе бял пушек. Роже бързо приклекна, когато бялото въже се заизвива нагоре и прелетя над главата му. Малката абордажна кука изтрака на палубата зад него и той се втурна да хване въжето, преди да се е озовало зад борда от движението на кораба. Омота го бързо три пъти около стълба на палубата и го завърза с моряшки възел. Махна на чичо си и незабавно един от екипажа, дребен жилав мъж, се покатери нагоре със силата и ловкостта на горила и се озова бос на палубата до него. Около кръста му бе навито по-дебело въже, способно да издържи много хора. Останалите атакуващи не закъсняха. Един от тях подаде на Роже кобур с пистолет „Токарев“ и той го закопча на кръста си под анорака. Петима вече бяха определени за овладяване на мостика. По команда на Роже свалиха предпазителите и заредиха щурмовите си карабини, след което го последваха на бегом.

Когато стигна стълбата, водеща към горната палуба, Роже се озова лице в лице срещу готвача, който се качваше отдолу. Човекът зяпна неразбиращо към него и въоръжените мъже, после отвори уста да изкрещи. Роже го фрасна с дръжката на пистолета по слепоочието и чу как черепът му изпука. Готвачът падна, без да издаде звук. Роже се наведе над отпуснатото му тяло и с още три удара разби тила му, за да е сигурен, че го е убил. После прескочи трупа и се втурна нагоре. Спря при входа, за да даде възможност на останалите да се подготвят, после стъпи на мостика. Джетсън стоеше до инструментите за управление и обсъждаше нещо с кормчията. Радистът беше с гръб в задната част на мостика, удобно настанен във въртящия се стол и напълно погълнат от някакъв роман. В случай на тревога обаче му трябваше само миг, за да се пресегне и да натисне червеното копче на панела до него. Това щеше да даде началото на серия електронни мерки, които автоматично щяха да включат алармите на кораба и да излъчат зов за помощ, който щеше да бъде засечен от всяка станция от Пърт до Кейптаун и от Мавриций до Бомбай. Роже скри пистолета зад гърба си и тръгна към него.