Уилбур Смит - Порочен кръг

Още при първите ноти на „Трети концерт за пиано в ре минор“ Саша скочила на крака, сграбчила устройството и го запратила в стената със силата на безумец. Плейърът се разбил на парчета. Саша се хвърлила на пода, прибрала коленете си до гърдите в поза на зародиш, забила палеца си в устата и започнала ритмично да удря с глава в пода. Марлене повече не се опитала да се намесва в лечението.

От този момент нататък тя се ограничавала до това да чете на Саша поезия или да й дава подробен отчет за случилото се през седмицата. Саша мълчала и се държала възможно най-отчуждено. Седяла със забит в стената поглед и се клатела напред-назад на стола, все едно бил конче-люлка.

Няколко месеца по-късно Марлене разбрала, че пак е бременна. Изчакала гинеколога да установила пола на зародиша и при първото си посещение в „Деветте бряста“ споделила със Саша:

— Саша, миличка, имам прекрасна новина: бременна съм и ти ще имаш сестричка.

Саша обърнала глава и погледнала Марлене в лицето за първи път от идването й.

— Сестра? Моя сестра? Не братче? — проговорила с ясен и напълно нормален глас.

— Да. Миличка. Твоя сестричка. Не е ли страшно вълнуващо?

— Да. Много искам сестричка. Но братче… не!

— Как би искала да я кръстим? Кое име би ти харесало?

— Бриони Лий! Обожавам това име.

— Но… познаваш ли някого с такова име?

— Имаше едно момиче в училище, беше най-добрата ми приятелка — усмихнала се Саша. — Баща й обаче си намери друга работа и се пренесоха в Чикаго. — Оживила се и разговаряла като нормално дете на нейната възраст.

Седмица след седмица двете говорели за новото бебе и седмица след седмица Саша задавала едни и същи въпроси в един и същи ред. Смеела се на отговорите на майка си.

След осмия месец на износването Саша седнала до майка си и останала до нея през цялото посещение, а Марлене държала ръката й върху корема си. Когато бебето помръднало, Саша възбудено изпищяла толкова силно, че дежурната сестра разтревожено се втурнала в стаята за посещения.

— Какво става, за бога, Саша? — осведомила се тя.

— Малката ми сестричка! Ела и пипни…

Марлене донесла Бриони Лий при Саша, когато бебето станало на три месеца. Саша получила разрешение да я вземе и я държала в скута си през цялото посещение, като й гукала и задавала въпроси все едно й била майка.

След това първо посещение с Бриони, Марлене не пропуснала нито седмица и Саша можела да проследи израстването на сестричката си. Терапевтите й забелязали благотворното влияние на бебето и активно окуражавали развитието на тази връзка.

Така изминали години…

Бриони Лий станала също много красиво дете. Била дребничка и грациозна като фея, с изумителни тъмни очи. Сърцевидното й личице било живо и изразително. Хората инстинктивно се привързвали към нея и неволно се усмихвали при влизането й в стаята. Имала очарователно мелодичен глас. Краката й сякаш били създадени за танцуване. Била упорита и уверена.

Бриони Лий била роден водач и също като баща си проявявала организаторски способности. Във всяка група деца тя без усилие ставала водещата фигура и дори по-големите момчета с готовност й се подчинявали.

Хенри с труд приел появата в семейството му на дете, над което не можел да доминира, особено момиче, което не се колебаело да му се противопостави. Хенри имал безкомпромисни възгледи относно различията между половете и отношенията между деца и родители, мъже и жени. В неговия речник думата „равенство“ изобщо не присъствала.

Бриони Лий го очаровала с това, че била умна и му било приятно да я гледа, но го тревожела, защото му отговаряла и спорела с него.

Хенри изпадал в пристъпи на гняв. Крещял й и я заплашвал, че ще я напердаши. И веднъж изпълнил заканата си — извадил колана си от гайките на панталона и я плеснал отзад през голите крака. Появила се червена ивица, но момичето не отстъпило и не се разплакало.

— Тате, не трябваше да го правиш — сериозно му казала тя. — Нали ти сам ми каза, че джентълменът никога не удря дама.

Хенри бе свалял изтребители на комунистите в небето над Корея и бе пребивал неподчиняващи се корави общи работници по нефтените си платформи, но този път отстъпил пред единайсетгодишната си дъщеря.

— Извинявам се — отвърнал той и вкарал обратно колата си през гайките. — Права си, не биваше да го правя. И повече няма да се повтори. Обещавам ти. Но трябва да се научиш да ме слушаш, Бриони Лий!