Уилбур Смит - Порочен кръг

— Това беше търговската реклама, а сега иде ред на нещо много по-ценно. Джо успя да се сдобие с осъвременени архитектурни скици и строителни планове на вътрешността на замъка.

На екрана се показа първият чертеж, който изобразяваше разпределението на подземията под стените на замъка.

Пади толкова се въодушеви, че заудря с юмрук по коляното си.

— Това е по-ценно от голямата печалба от лотарията! Трябва да призная, че не бях особен ентусиаст да преследваме някого слепешката из лабиринт, в който зад всеки завой може да те дебне засада.

— Откъде, за бога, имаш това, Джо? — попита Дейв Имбис, който бе не по-малко щастлив от Пади. — Ти направо ни спаси живота. В буквалния смисъл…

— Спомнете си какво е казала Маргарет Тачър: „Когато стане напечено, изпратете жена да свърши работата“ — присъедини се към одобрителния хор Настя. — За ваш късмет — на мъжете имам предвид — към екипа се присъедини още една жена.

Хектор повиши глас, за да привлече вниманието им:

— Джо е подготвила комплект чертежи за всеки от вас. — Той погледна към разтворения бележник в лявата си ръка. — И така, вече познаваме мишените и знаем къде е най-вероятно да ги открием. Сега трябва да решим как ще влезем в Казунду. Това може да се окаже проблем, защото тази страна не е леснодостъпна. — Той кимна на Джо, която показа на екрана географска карта на региона. Хектор продължи да говори: — На изток от нея се намира езерото Танганика, което играе ролята на крепостен ров. Широко е почти петдесет километра. Пресичането му с някакъв плавателен съд откъм Танзания не е привлекателна опция. Има една поговорка, която гласи: „Африка е голяма празна земя, където иззад всеки храст те наблюдават чифт очи“. Джони Конго със сигурност разполага с агенти на танзанийска почва. Ще научи, че сме пристигнали, още преди да сме се отделили от източния бряг, така че ще акостираме в Казунду под обстрел.

— А не можем ли да влезем откъм запад, през Демократични република Конго? — попита Дейв Имбис, но Хектор поклати глава.

— Това би означавало марш на скок от осемстотин километра през гъста джунгла и големи реки. Пътища там практически няма. Местните главатари, които контролират тази част на страната, до един са върли приятели на Джони и негови бизнес партньори. Няма да стигнем много далеко.

— В такъв случай излиза, че единственият начин е по въздух. Ще трябва да скочим с парашут. Няма проблем — сви рамене Пади.

— Добро ирландско мислене — похвали го Хектор. — Отличен начин за влизане. Но как ще напуснем, след като си свършим работата? Вече е ясно, че пеша от Казунду няма излизане.

— Самолетът, от който сме скочили, ще трябва да кацне, за да ни прибере — защити идеята си Пади. — По същия начин, както го е направил Джони първия път.

— Джони не е бил в мисия като нашата — „Открий и убий“. Не е трябвало да превзема летището, за да се качи на самолет. Отишъл е там, за да погуби Джъстин и да остане завинаги — изтъкна Хектор. — Нашата ситуация е по-различна. Армията на крал Джъстин е била недоразумение, малка сбирщина глупаци без муниции в автоматите, с които дори не знаели да стрелят. Сегашната банда на Джони е съставена от добре въоръжени мъже, подбрани лично от него и тренирани с помощта на Сам Енгвеняма. Както Джони, така и Сам са военни ветерани. Ние можем да хвърлим там не повече от четиридесет, да кажем, петдесет души на полет. Андрю Муркрофт, който е бил в Казунду, смята, че Джони разполага с около двеста добре обучени мъже. Ще се изправим срещу професионалисти, а не смахнати аборигени. Нещо повече — численото им превъзходство ще бъде значително.

— Мамка му! — тихо, но емоционално изруга Дейв Имбис.

— Именно — съгласи се Хектор. — По думите на Андрю Джони Конго бил съвсем наясно, че самолетната писта е ахилесовата му пета. Нали сам се е възползвал от нея, за да вкара хората си. Така че е построил защитени с пясъчни чували редути в двата й края. В тях има амбразури с гнезда от тежки картечници. Никакъв неканен или не добре дошъл самолет не може нито да кацне, нито да излети, без да бъде направен на решето отпред и отзад, при това даже преди колелата му да са се докоснали или отлепили от земята.

Всички унило се замислиха над ситуацията, която не бе никак обещаваща, докато Джо Стенли не се обади:

— Освен, разбира се, ако не каца собственият „Антонов Кондор“ на Карл.

— Естествено! — снизходително подметна Хектор. — Но нали ние няма да бъдем в неговия собствен кондор?