Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Втория — „Хеклер&Кох“ VP70M — досега не бях използвал извън полицейско стрелбище. Той с деветмилиметров полуавтоматик, взет от наркотърговец. Човекът бе починал от същия продукт, който продаваше. Намерихме го в апартамента му, след като съседите се оплакаха от неприятната воня. Това е военен тип оръжие, някои негови части са пластмасови, побира общо 18 патрона. Държах го в кутията му, както е бил купен. Е, за всеки случай му бях изпилил серийния номер.

Както и 38-милиметровия колт, и този няма предпазител. Харесвах го най-вече заради сглобяемия приклад, който е част от аксесоарите. С приклада върви и допълнително устройство към стрелящия механизъм. Веднъж сглобен с приклада, пистолетът се превръща в истински автомат, който изстрелва 2200 куршума за минута. Един приятел се майтапеше, че ако китайците решат да ни нападнат, с такова оръжие мога да ги отблъсквам точно десет секунди; естествено с наличното количество боеприпаси, което имам. После ще се наложи да хвърляме мебели и бутилки по тях. Наскоро го бях извадил от багажника на мустанга, където обичайно стоеше. Не ми се щеше някой да го намери, докато колата се мотае из гаража на Уили.

Третият — „Смит&Уесън“ — трето поколение, е единственият, който нося. Той е десетмилиметров автоматичен пистолет, правен специално за нуждите на ФБР. Беше ми го намерил Улрич, и то с големи усилия.

Сега го почистих внимателно, презаредих и го върнах в кобура под мишницата си. Отвън ехтяха гласовете на забързани към барчетата и ресторантите хора. Тъкмо се канех и аз да изляза, когато иззвъня клетъчният телефон. Тридесет минути по-късно вече бях готов да огледам трупа на Стивън Бартън.

В паркинга присвяткваха светлините на полицейските коли. Околните предмети и хора бяха окъпани в аленото зарево на реда и закона.

Отсрещният парк Маккарън бе потънал в мрак, на югозапад се виждаше мостът Уилиъмсбърг, който водеше към експресната магистрала Бруклин-Куинс, и наситеният трафик по него. Около колите се навъртаха патрулните, отпращаха любопитните и любителите на кървища.

Един се препречи на пътя ми, вдигна ръка:

— Хей, приятел, тук не е разрешено…

И в същия миг се познахме. Бе Тайлър, който помнеше баща ми и никога не можа да порасне повече от сержант. Той се усмихна и отдръпна ръка.

— Официално съм тук, Джими — рекох тихо. — С Коул съм.

Той се огледа и зърна Уолтър, който разговаряше с друг полицай. Коул му кимна и Тайлър ме покани да мина.

Бях поне на десетина метра от канала, но смърдежът бе достатъчно силен. Около отвора бе поставена временна бариера. От дупката излизаше един от лабораторните експерти, носеше гумени ботуши.

— Мога ли да сляза? — попитах. Двамина цивилни в лъскави мушами се бяха приближили междувременно до Коул и му говореха нещо. Той едва забележимо кимна. На гърба на мушамите не се виждаше обичайният надпис ФБР. Може би тези двамата не желаеха да привличат внимание.

— Удивително — подметнах, като ги задминах. — Тези хора понякога наистина изглеждат нормално.

Уолтър се смръщи. Онези двамата — също.

Нахлузих чифт ръкавици и бавно заслизах по хлъзгавата метална стълба надолу в канала.

Още не поел въздух, и се задавих. Повдигаше ми се от тази река гадости и нечистотия, течаща под оградените с красиви дървета улици на града. В гърлото ми се качи жлъчен сок. Един от каналджиите долу ме посъветва добродушно:

— По-леко ще ви е, ако поемате въздух на малки глътки.

Лъжеше ме, естествено.

Останах на стълбата, извадих от джоба фенерчето и светнах към групичката ченгета и работници по поддръжката. Те се бяха надвесили над осветено от силен фенер място, пристъпваха нервно, обувките им джвакаха в нещо, за което не ми се искаше дори и да помисля. Хората ми хвърлиха по един поглед, после отново с отегчени лица се обърнаха към предмета, върху който работеха лекарят и лаборантите. Стивън Бартън лежеше на около два метра от стълбата, потънал в смес от изпражнения и мръсотия; русата му коса играеше в течението. Очевидно бе, че просто е бил хвърлен през отвора на уличното ниво. Тялото му после се е претърколило метър-два навътре.

Докторът се изправи и изхлузи найлоновите ръкавици. Цивилен детектив от отдела за убийства, когото не познавах, го погледна въпросително. Лекарят му отвърна със същия поглед — раздразнен, сякаш отчаян.

— Не ми стига светлина тук. Ще трябва да продължим в лабораторията при нормални условия.

— Хайде сега, дайте поне малко шибана информация — въздъхна нервно ченгето.