Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Баща му се мъчеше постепенно да го отпрати в глуха линия спрямо семейния бизнес, за да не проваля операциите. В замяна го оставяше да движи собствена мрежа за продажби на стероиди, дрога, проституция и по някое и друго убийство. Боби Шиора се опитваше да упражнява някакъв контрол над Сони, но онзи бе извън всякакъв контрол. С две думи, бе тъп и зъл. Цяла тълпа хора чакаха старият дон да хвърли топа, за да изпратят тутакси и Сони при него.

Никога не съм и допускал, че накрая ще се преместя във Вилидж [22] Гринич Вилидж — район на Ню Йорк в долната част на Манхатън, населен с хора на изкуството и често посещаван от мнозина интелектуалци — писатели, поети, художници, студенти; и сега, и в миналото. — Бел. прев. . Преди със Сюзън и Дженифър живеехме на Парк Слоуп в Бруклин. Неделно време се разхождахме по улицата чак до Проспект Парк, посядахме, почивахме, оставяхме Джени да поиграе с децата наоколо. Помня, че много обичаше да рита тревата с белите си маратонки. После обичайно отивахме в Рейнтрий, пиехме кола. Тамошният оркестър все така свиреше в помещението зад цветните стъкла.

В онези дни животът ми се струваше дълъг и сладък, гостоприемен като зелените морави на Лонг Медоу. Вървяхме тримата, Джени по средата, ние със Сюзън я държахме за ръцете, разменяхме си весели погледи над главата й, а тя като кречетало задаваше безкрайни въпроси, обясняваше ни щяло и нещяло и обичаше да се шегува — с нейните си, детински шеги. Държах я за ръка и през нея сякаш докосвах Сюзън, вярвах, че нещата ще се оправят, че ще запълним празнината, която бавно растеше помежду нас. Понякога Джени ще се откъсне, за да потича напред, а аз подавах ръка на Сюзън, тя винаги ми се усмихваше в този миг, аз пък й казвах, че я обичам. Тогава тя свеждаше очи или извръщаше глава, или викаше Джени да се върне, защото и двамата знаехме, че подобна декларация не е достатъчна.

Бях се върнал в Ню Йорк в началото на лятото; месеци поред бях се опитвал да открия следи от техния убиец. Обадих се на адвоката си и го помолих да ми намери нова квартира. В Ню Йорк поне сто милиона квадратни метра площ е заета от офиси, а няма достатъчно място да настаните хората, които работят в тях. Не бих казал, че тогава съм се стремял да живея именно в Манхатън. Може би така се случи, просто защото не беше Бруклин.

Във всеки случай, вместо да ме свърже с агент по недвижимите имоти, адвокатът ми даде телефоните на цяла армия свои приятели и познати, от които в крайна сметка научих за въпросното място и го наех. То бе апартамент в тухлена къща в Гринич Вилидж с бели капаци на прозорците и малка веранда, която водеше до входната врата с полукръгло прозорче отгоре. Красиво. Бе доста близо до Сейнт Марк, бих предпочел да е по-далеч, но сделката си бе добра. От времето, когато там бяха отсядали и живели У.Х. Оудън [23] Английски поет, живял в САЩ. — Бел. прев. и Лев Троцки [24] Руски революционер (1879-1940), споделял комунистическите убеждения. — Бел. прев. , Сейнт Марк се бе превърнал в истинско сърце на изпълнения с барчета, кафененца и ужасяващо скъпи бутици район.

Наемът не включваше обзавеждане. Оставих апартамента полупразен — донесох си само легло, бюро, няколко кресла, стерео апаратура и малък телевизор. От склада, където бях оставил семейните вещи под наем, си взех някои книги, магнетофонни ленти, касети и компактдискове, стари плочи и няколко лични вещи. Така и създадох минимално пространство за живот, към което не бях особено привързан.

Вече се смрачаваше, когато подредих пистолетите на бюрото, разглобих ги и започнах да ги чистя внимателно, един по един. Ако убийците на Ферера ще идват да ме гръмнат, трябваше да бъда готов.

През цялата си полицейска служба само на няколко пъти ми се е налагало да вадя оръжие в самозащита. Не бях убивал човек, бях стрелял по друго човешко същество само веднъж. Бе сводник и ми се бе наложило да стрелям в него отблизо, защото ме нападна с дълъг и голям нож. Улучих го в стомаха.

Като детектив повечето време работех в отдела за кражби, после и в този за убийства. За разлика от отдела за борба с порока, където заплахата от насилие и смърт бе много голяма по отношение на полицаите, този за убийства предполагаше по-друг тип полицейска работа. Както казваше първият ми партньор Томи Морисън: когато пристигнат ченгетата, обектите за разследване са вече мъртви.

След смъртта на Сюзън и Дженифър се отказах от тогавашното си оръжие — „Колт Делта-Елит“. Сега имах общо три пистолета. Първия — 38-милиметров „Колт Детектив Спешъл“ — бях наследил от баща ми. Това е единствената негова вещ, която съм запазил. Емблемата, която наричаме „Буйното пони“, отляво на изтърканата дръжка е доста овехтяла, целият корпус е издраскан и повърхностно леко надупчен от ръжда, но оръжието си е в ред и използваемо. Не тежи повече от 400 грама, леко е за стрелба, може да се скрие под колана на панталоните или в кобур на глезена. Просто, мощно оръжие, което държах в кобур под леглото.