Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Затова не ми се вярваше, че старият дон е поръчал убийството на заварения син на Айсобел Бартън. Неговата смърт и внезапното изчезване на Катърин Демитър обаче бяха препалено близо във времето, за да имаме просто съвпадение. Естествено, имаше вероятност Сони да е наредил да премахнат и двамата по някаква си негова причина. Той си бе откачен и едно или две убийства повече или по-малко никак не биха нарушили съня му. От друга страна, имаше и такъв вариант: Демитър убива приятеля си и после изчезва. Причини? Може би я е удрял прекалено често? В такъв случай госпожа Бартън сега ми плащаше да намеря лице, което не само не бе неин приятел, а вероятно и потенциален убиец на сина й.

Имението на Ферера бе гъсто засадено и заобиколено с дървета. Навсякъде имаше огради, влизаше се само от централна, метална порта, задвижвана от електронни механизми. На лявата й колона бе монтиран домофон. Натиснах звънеца, казах си името и обясних, че желая да разговарям със стария. Управлявана с дистанционен контрол камера студено гледаше в мен от върха на съседната колона. И макар че наоколо не се виждаше нищо и никой, бях вътрешно уверен, че съвсем наблизо има поне трима, може би петима въоръжени души. Може би дори насочили оръжието си в мен.

На около петдесетина метра от вратата бе спрял черен додж. На предната седалка седяха двама типове. Значи със сигурност можех да очаквам посещение на ФБР у дома след прибирането ми, вероятно дори и преди това.

— Влезте и изчакайте затварянето на вратата — нареди металически глас от говорителчето в стената. — Ще дойдат да ви вземат.

Изпълних нареждането точно; таксито, с което бях дошъл, си тръгна. Сивокос мъж в черен костюм и тъмни очила се появи иззад близките дървета. Държеше „Хеклер&Кох“ МР5 в ръце като истински ловджия. Зад него пристъпи втори — в същите дрехи, същото оръжие. След секунда видях, че и отдясно има още двамина от охраната.

— Облегнете се на стената — безизразно нареди сивокосият. Обискира ме професионално, докато останалите седяха наоколо неподвижно, извади пачката от моя смит и уесън, взе резервната пачка от калъфчето на колана. Дръпна затвора, изхвърли патрона от цевта и ми върна патлака. После махна с ръка към къщата. Застана отдясно и малко зад мен, за да държи ръцете ми под око, и тръгнахме по алеята към главната сграда. От другата страна на алеята ни съпровождаше още един човек. Никак не бе учудващо, че дъртият е жив досега.

Отблизо къщата изглеждаше удивително скромна, макар и доста голяма. Дълга двуетажна постройка с тесни прозорци отпред и проходи с колони на приземния етаж. Видях, че в безупречно поддържаната градина наоколо патрулират още хора. Пред входната врата имаше застлана с чакъл площ. Вдясно бе паркиран черен мерцедес, шофьорът бе опрян на него, готов за потегляне по всяко време. Когато приближихме, вратата се отвори. В широкото преддверие застана Боби Шиора с ръце на стомаха отпред; хванал с дясната китката на лявата, досущ свещеник, готов за служба.

Шиора бе висок към метър и деветдесет и вероятно тежеше не повече от 80 килограма. В ръкавите на сивия еднореден костюм ръцете му изглеждаха като дълги тънки ножове; слабият му източен и жилест врат бе почти женствен в дължината си. Бе бледен, по-бледен и от първичната белота на ризата без яка. Косата му бе черна, къса, темето — плешиво, конусообразно, заострено на върха. Шиора изглеждаше като меч на отмъщението: жив дявол в човешка кожа, инструмент на болката, нещо средно между хирург и скалпел. Според ФБР лично бе извършил поне тридесетина убийства. Но познаващите Шиора хора твърдяха, че федералните бъркат в сметката, убийствата били много повече.

Приближих и той се усмихна. Откриха се съвършени бели зъби, които блестяха зад тънки, пиявични устни. Усмивката обаче не стигаше до очите. Изчезваше още в назъбения белег, започващ от лявото ухо, минаващ по бузата и носната кост, завършващ някъде под мекото на дясното ухо. Този белег разцепваше усмивката на две, сякаш Боби имаше две усти.

— Ега ти топките — да дойдеш тук — цъкна с уста, заклатил глава, все още ухилен.

— Това признание за вина ли е, Боби? — рекох.

Усмивката не мръдна от лицето му.

— Защо ти трябва шефът? Той за лайнари като тебе време няма — сега вече усмивката му направо разцъфна. — А, между другото, как са жена ти и хлапето, а? То сигурно вече трябвала е на… колко? А? Май четири години?

В слепоочията ми нещо запулсира тъпо и мощно. Аленочервено ми се мярна пред очите, но примигнах и събрах воля. Задръж! — обади се издълбоко някакъв вътрешен глас. Свих юмруци, издържах. Знаех, че ще съм мъртъв преди още да съм докоснал бялата пилешка шия на Шиора.