Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Гърдите й бяха малки, бедрата и широко разтворени, по средата бе малкият окосмен триъгълник, дълбок и огнено червен. Бе вкусен и сладък. Когато настъпи апогеят, гърбът й се изви назад, краката и се увиха около мен и бедрата ми и почувствах невероятно блаженство, сякаш никой никога не ме е любил толкова всеотдайно, не ме е притискал към себе си така страстно.

После тя заспа. Аз се изхлузих от леглото, облякох джинси и тениска и от чантата й измъкнах ключа за нейната стая. Тръгнах бос, пристъпвах тихо по линолеума, влязох, затворих вратата след себе си. Застанах пред рисунките по стената. Рейчъл си бе купила голям рисувателен блок, за да нахвърля идеи и мисли. Взех два листа оттам, съединих ги с помощта на лепенка и ги закачих на стената — до другите с илюстрациите от старите учебници и полицейските снимки от смъртта на леля Мари и Те Жан. Намерих маркер и започнах.

В единия ъгъл написах имената Дженифър и Сюзън. Изпитах известна вина и угризения, когато добавих второто име. Опитах се да забравя за съпругата си и продължих. В друг ъгъл написах Мари, Те Жан и малко отстрани — Флорънс. В третия поставих Ремар, в четвъртия — въпросителна, а отдолу думата „момиче“. В центъра поставих съкращението „Пътн.“ и като дете, рисуващо слънце, съединих центъра с лъчи към всяко име. Отдолу се опитах да изредя всички факти, които знаех за убиеца, както и обстоятелствата около жертвите.

Получи се интересно четиво, в което основните моменти бяха: гласова синтезаторна програма или устройство; Книгата на Енох; знания за древногръцките митове/ранни медицински текстове; добри познания на полицейската работа и процедури — на базата на казаното от Рейчъл след смъртта на Дженифър и Сюзън; фактът, че убиецът знаеше за подслушването на телефона ми от ФБР, и убийството на Ремар. Отначало смятах, че ако убиецът е заварил Ремар в къщата на Мари Агиляр, вероятно е щял да го убие още там, но сетне размислих. Реших, че убиецът не би рискувал да остане за по-дълго време в къщата, където е извършено убийство, и то двойно. Или пък да нападне Ремар в миг, когато онзи е готов за всякаква изненада. Затова най-вероятно е намислил да изчака друга възможност. Имаше още един вариант: убиецът е научил някак си за оставения пръстов отпечатък, а по-късно по някакъв начин е намерил и Ремар.

Добавих още няколко момента на основата на елементарни умозаключения/предположения: убиецът е бял мъж, на възраст някъде между двадесет и четиридесет години; разполага с възможности в Луизиана — нещо като база, от която се отправя да убие Ремар и Агилярови; смяната на облеклото или използването на работнически комбинезон, който се носи върху други дрехи и се сваля лесно, за да не се нацапа с кръв; познания за същността и свойствата на кетамина, достъп до него.

На линията, свързваща Пътника с Агилярови, написах: той е знаел, че леля Мари е говорила за него с полицаи. С пунктир съединих Агилярови и Ремар с Дженифър и Сюзън, отгоре написах името Едуард Байрън и поставих въпросителна. Внезапно ми хрумна нещо и надрасках още един пунктир с името на Дейвид Фонтено между Агилярови и Ремар. Тук главната връзка бе Хъни Крийк и възможността Пътника наистина да е примамил Дейвид на Хъни Айлънд, после да е съобщил на Джо Боунс, че единият от братята Фонтено е там. В такъв случай логично е убиецът да е познат на семейство Фонтено. Накрая написах Едуард Байрън на отделен лист и го закачих отстрани.

Сетне седнах на леглото на Рейчъл и вдъхнах аромата на парфюма й по чаршафите и възглавницата. Загледах се в диаграмата, започнах да прехвърлям разни идеи и мисли в главата си и да се опитвам да правя нови връзки. Нищо особено не се получи, но все пак добавих още нещо, преди да се върна в моята стая, за да изчакам завръщането на Ейнджъл и Луис от Батън Руж. Прекарах тънка линия между Дейвид Фонтено и въпросителната над думата „момиче“ — споменатата от леля Мари жертва, разлагаща се нейде в тресавищата. Тогава дори и не се усетих, но по-късно стана ясно, че в онзи миг съм направил първата значителна стъпка към света на Пътника.

Влязох тихо в стаята и седнах до балкона, загледан в спящата Рейчъл. Сънят й бе неспокоен. Клепачите й потрепваха, проплакваше, ръцете и краката й помръдваха под тънкото одеяло. След малко чух шум — онези двамата се връщаха. Ейнджъл говореше нещо високо и май че бе ядосан. Луис отговаряше с нормален и спокоен глас, в който долових насмешливи нотки.

Не изчаках да влязат сами, предварих ги и им дадох знак с глава да влезем да говорим в техния апартамент. Не знаеха нищо за стрелбата на гробищата — според Ейнджъл изобщо не пуснали радиото във взетата под наем кола. Лицето на Ейнджъл бе зачервено, устните му — побелели. Мисля си, че не го бях виждал толкова вбесен.