Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Вътре имаше земя, пръст, но и още нещо. След миг почувствах хиляди мънички краченца да ме полазват, по космите на краката и на чатала — по срамните части, да изследват всяка неравност по тялото ми като същински любовници. Усетих ги и по клепачите си и бясно замятах глава, за да ги сваля, но не успях. Тогава започнаха и да ме хапят, същински ужилвания, кратки, остри, болезнени, стотици хиляди нажежени иглички в кожата — по ръцете, по клепачите, бузите, краката, дори и по пениса. Мравките ме нападаха освирепено, усещах, че влизат и в ноздрите ми, жилеха ме и там, въртях се и ритах, стенех и скимтях през нос, гърчех се и Бог само знае какво още съм правил… Триех се като луд в пясъка с надежда да ги унищожа, но все едно че исках сам да си съдера кожата. Заплаках, усещах сълзите да текат, изплаках цяла река може би. След истинска вечност, когато май започна да ми става безразлично, нечия ръка ме хвана за глезена и ме повлече нанякъде. Вълните ме плиснаха изведнъж, разбрах, че съм на самия край на плажа; свалиха ми белезниците и аз тутакси откъснах лепенката от устата си, поех дълбоко въздух, пренебрегвайки болката — в лудо желание да се чеша и трия навсякъде. Потопих се целият, наврях и главата във водата и все още ми се струваше, че усещам мъничките хищници по себе си. Но ужилванията скоро секнаха, мравките се издавиха. Сега крещях от болка, но и от страх, а и в паника, от срам и унижение, гняв и омерзение.

Дни наред след това вадех мъртви мравки или части от телата им от косата си. Някои от тях се оказаха по-дълги от нокътя на средния ми пръст, със закривени, грозни щипки. Цялото ми тяло бе на буци и ранички, бях замязал на самия Хелмс. Носът ми бе подут, вътре усещах тъпа болка.

Няма да забравя мига, когато излязох от водата и залитнах. Хората на Хелмс се бяха върнали в колите. На плажа бяхме тримата: аз, Кларънс и Татенцето с пурата в ръка. Кларънс бе непокътнат. Татенцето разпозна удивлението ми и се ухили още по-гадно. Подръпна от пурата и рече:

— С твоя приятел се видяхме снощи.

Покровителствено сложи дебела, безформена като разтопен восък ръка на рамото му. Кларънс потръпна, но не посмя да се отдръпне.

— Сам ни разказа всичко. Дори нямаше нужда от принуда.

Болката от предателството на приятел е по-силна от всякакви ухапвания или ужилвания. Погледнах Кларънс Джоунс с нови, някак си по-възрастни, може би по-зрели очи. Той стоеше на пясъка, навел глава, притиснал ръце към гърдите си и трепереше. Очите му бяха гузни, пълни с вина, а може би също с болка, извираща направо от дълбините на сърцето му. Искаше ми се да го мразя, Татенцето очакваше именно това от мен. Гледаше ме с гадната си мутра и се усмихваше. Но аз изпитвах само дълбока празнота и някакво съжаление.

По някакъв странен и необясним начин съжалявах и Татенцето Хелмс, дебел, разплут, с увиснала кожа и тлъстини. Съжалявах го и за необходимостта, която го задължаваше да наказва две хлапета по такъв жесток начин за едни счупени стъкла. И не физическото наказание бе страшно, много по-страшно бе другото — да унищожиш едно момчешко приятелство вовеки веков. И всичко това, за да запази авторитета си на местен силен човек. Жалко наистина.

— Слушай, момче — рече Хелмс, — слушай внимателно. Тази вечер ти научи нещо много важно. Всъщност научи две неща: първо — да не се ебаваш с мен, и второ — нещо относно приятелството. В края на краищата единственият приятел, който си имаш на този свят, си ти самият. Защото онези другите до един ще те прецакат, когато се наложи. Накрая всеки от нас остава сам срещу останалите. Това е.

Обърна се и си тръгна към колата, като с мъка заобикаляше дюните и тътреше безформените си крака по пясъка.

Оставиха ни да се върнем пеша до Скарбъро. Дрехите ми бяха почти разкъсани и мокри, но някак си се оправих. Не си проговорихме по целия път обратно, дори и когато се разделихме за последно на прага на дядовото място. Кларънс си тръгна с наведена глава, без да се обърне. Евтините му мокри гуменки шляпаха по пътя.

След това вече не се срещахме и малко по малко аз направо го забравих. Научих чак след петнадесет години, че го убили при кражба в склад за компютърна техника. Било в околностите на Остин, където Кларънс работел като охранител. Пазел компютрите, заради които го застреляли.

Какво стана онази вечер ли? Щом се прибрах в дядовата къща, първо взех антисептични средства от аптечката и се скрих в банята. Съблякох се и дълго се трих с напоени с дезинфектанти тампони — по всички места, където ме болеше. Щипеше зверски, но търпях. Когато свърших, седнах на клозетната седалка и дълго плаках. Там ме намери дядо. Мълча известно време, после изчезна някъде. Върна се с една купа, където бе забъркал някаква каша със сода бикарбонат, вода и още нещо. Продължително ме маза с нея по гърба, гърдите, ръцете и краката, после изсипа малко в шепите ми — сам да се натрия по срамните части. После ме зави в бял чаршаф и ме настани на стол в кухнята. Донесе отнякъде бутилка и ни наля по чашка. Май беше „Реми Мартин“, ако си спомням правилно. Чудесен коняк. Изпих го бавно, мълчахме и двамата. Когато стана време да си лягам, той ме погали по главата.