Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Той тъкмо бе купил стар, разнебитен бар на „Конгрес Стрийт“; бе решил да го превърне в първокласно заведение. Това бе преди модернизирането на пристанищния район, преди появата на десетките магазини за тениски, за сувенири и подаръци, на големия киносалон и барчетата, където на туристи сервираха безплатни питиета между пет и седем часа. Може би Хелмс усещаше повея на новите времена, защото започна да модернизира бара: смени старите тесни прозорци с широки, сложи нов покрив, купи мебели от стара белфастска църква.

Един неделен следобед висяхме с Кларънс зад намиращия се в ремонт бар на Хелмс, измъчени от жегата, отегчени, подивели. И какво да правим? Взехме та изпотрошихме всичките му прозорци — до един. Нови, хубави цветни стъкла. Мятахме камъни с момчешка точност, състезавахме се кой е по-добър стрелец. Накрая намерихме захвърлен стар бойлер и най-вандалски го прехвърлихме през широкия сводест прозорец в задната част на помещението, предвидена за начало на самия бар.

Естествено, след това се покрихме. През следващите два дни не се срещахме с Кларънс и изобщо забравихме за случилото се. На третата вечер се видяхме, купихме си бира и тъкмо вървяхме по „Сейнт Джон“, когато ни налетяха трима от хората на Татенцето. Завлякоха ни до паркиран в тъмна уличка черен кадилак елдорадо. Завързаха ни очите с парцали, сложиха ни белезници, устите ни залепиха с онзи тип широка леплива лента, дето използват за амбалаж, и ни набутаха в багажника. Лежахме с Кларънс рамо до рамо в задушното пространство и изведнъж подуших възкиселата, гадна миризма на некъпана от месеци, изпотена плът. Смърдеше Кларънс. Почти веднага се досетих, че най-вероятно и аз смърдя така.

След малко обаче усетих и други миризми. Не говоря за типичния мирис на машинни масла или бензин, на омаслени парцали и прочие типични за един багажник атрибути. Не, освен на младежка пот вътре вонеше на човешки екскременти и урина, на повръщано и жлъчна течност. Миришеше на страх, на предстояща смърт и мигом разбрах, че мнозина от жертвите на Татенцето, ако не и всичките, вероятно са пътували в същия багажник. Към онзи свят.

В мрака и теснотията загубихме чувство за време, така че не мога да кажа колко сме пътували. По едно време колата спря. Някой отвори капака, отгоре — в нощното небе — блеснаха звездите. Сякаш в тях зърнах някаква небесна надежда. Недалеч чувах шума на вълни, вдъхвах солен морски въздух. Извлякоха ни доста грубо и ни помъкнаха нанякъде. Стъпвахме по камъни и ниски храсти, залитахме, блъскаха ни в гърбовете. От време на време усещах, че стъпвам и по пясък. Кларънс започна да стене и проплаква, но може би това съм бил аз, а съм си мислил, че е той. После ни спряха и ни спънаха, за да паднем по очи. Отдолу имаше само пясък. Груби ръце свлякоха дрехите ми, започнах да ритам наляво и надясно, докато някой ме удари зверски в кръста. Заболя ме ужасно и притихнах.

Свалиха парцала от лицето ми и веднага познах навелия се отгоре ми Хелмс. Зад него изпъкваше силуетът на голяма сграда. Бе Блек Пойнт Ин. Значи се намирахме на плажа при Праутс Нек, отвъд Скарбъро. Ако можех да се обърна, вероятно щях да видя светлините на Олд Орчард Бийч. Но не можех да помръдна дори.

Татенцето държеше горяща пура и ми се хилеше. Усмивката му бе като светлина по острието на нож. Бе облечен в редовния си двуреден костюм с жилетка, на малкото й джобче проблясваше златната верижка на часовника. На яката на бялата памучна риза се кипреше папионка на бели и червени точки. Отляво на мен, краката на Кларънс се размърдаха — опитваше се да стане, но един от негодниците на Хелмс го срита. Бе русоляв мръсник, когото наричаха Мартин Тигъра. Постави крак на гърдите му и го натисна обратно на пясъка. Чак сега забелязах, че Кларънс не е гол.

— Ти ли си внукът на Боб Уорън? — попита след малко Татенцето Хелмс.

Кимнах. Започвах вече да се давя. Ноздрите ми бяха пълни с пясък, устата ми залепена, в дробовете ми не влизаше достатъчно въздух.

— Знаеш ли кой съм аз? — попита Хелмс, все така загледан в мен.

Пак кимнах.

— Ама, изглежда, не знаеш, а, момче? Защото ако знаеше, не би сторил онова, което си направил с моята собственост. Освен ако не си глупак, а то е още по-лошо от това да не знаеш кой съм аз.

Обърна лице за миг към Кларънс, но не му рече нищо. Стори ми се, че в очите на Хелмс се мярна нещо като съжаление. Кларънс си бе възтъп, по този въпрос съмнения нямаше. И за частица от секундата в съзнанието ми се появи нелепата мисъл — сякаш Кларънс е сам, а ние останалите сме бандата на Хелмс, която се кани да му стори нещо много ужасяващо. Но аз не бях от тази банда и страхът от предстоящото ме върна обратно в реалността. Усетих пясъка под голата си кожа и зърнах Мартин Тигъра да се приближава към мен. Носеше обемист и тежък на вид найлонов плик; от онези, в които слагаме най-обикновен боклук. Погледна шефа си и онзи му кимна. Тогава Тигъра изсипа съдържанието на торбата върху мен.